Оловен дъжд се изсипа без никакво предупреждение върху мен. Няколко куршума ме закачиха, но шлиферът ме предпази. Аз светкавично скочих към най-близкото укритие, изстрелвайки откос от автомата. Зад мен Марк и бойците му бързо сториха същото, спускайки се от отточния канал. Един обаче нямаше късмет. Куршумите блъснаха тялото му, докато падаше, пробивайки бронята с числено превъзходство. Той се свлече, облегнат на стената. Марк и останалите стреляха на сляпо иззад прикритията си, опитвайки се да намалят ответния огън. Аз предпазливо надникнах. Отсреща имаше солидна двуетажна барикада. Беше направена достатъчно кадърно, така че да е еднакво лесна за отбраняване срещу хора или канални твари. Отбранителите бяха основно от Ескадрилата, но забелязах и няколко стрелци, които нямаха отличителни белези. Сигурно охранители на Търговския съюз. Бяха поне няколко дузини.
Престрелката вече се проточваше. Щеше да е патово положение, но ние нямахме път за отстъпление. Ако останехме твърде дълго, щяхме да свършим патроните или просто една метната граната щеше да ни прочисти.
— Марк, трябва да ги заобиколим! — извиках високо.
— И как точно! — ревна в отговор той. Плазмохвъргачката му правеше сериозни щети, но не достатъчно.
— Прати трима от твоите отляво, аз ще мина отдясно! Дайте ни прикриващ огън и ние ще ги притиснем!
— Дадено! ЕЙ, вие там!!! Вляво, по моя команда!
Аз вдишах дълбоко и зачаках. Изобщо не бях в състояние да тичам, но се надявах адреналинът да ме вдъхнови.
— Гранати! ДАВАЙ!!! — ревна Марк.
Автоматите „Керкгеров“ затрещяха. Гранати избухнаха. За миг, оловната градушка отсреща спря. Аз щурмувах напред и надясно. Спринтирах и търсех укритие сред оскъдните развалини. Никъде не беше подходящо. По рекстразите. Продължих да тичам с всички сили. Вече почти бях до предната барикада. Един наемник се подаде от укритието си. Бях на метри от него. Той вдигна оръжието си. Аз изкрещях и се метнах. Прехвърлих ръждивата ограда и се стоварих право върху него с цялата си тежест. Той замахна. Аз обаче бях по-бърз. Блокирах удара му с цевта на автомата и забих приклада в лицето му. Зъби, нос и скули се счупиха с гадно хрущене. Ударих го още веднъж в слепоочието. Някаква малка част от съзнанието ми беше погнусена от действията ми, но аз нямах време. Надигнах се от трупа и се долепих до най-близката повърхност.
Бойците на Марк, вече сипещи огън от два ъгъла, започнаха бавно да напредват. Плазмохвъргачката на Марк бе направила солидни пробойни в барикадата и отбранителите бягаха по барикадата в търсене на нови позиции. По рампата срещу мен слязоха трима. Аз ги покосих набързо. Керкът имаше 60-патронен пълнител. Аз бях изстрелял около 30. Преметнах барутното страшилище през рамо и взех оръжията на убитите наемници. Автомати „Аркеус“. Още едно оръжие от преди окупацията. По-дребни и слабо мощни, но все пак автомати. Грабнах два, заедно с пълнители. Затичах се по рампата. Горе имаше шестима наемници. Вече знаеха, че долу ставаше нещо и двама се обърнаха към мен. Аз стрелях с автоматите в движение, мятайки се към най-близкото укритие. Трима уцелих, останалите се надигнаха да видят какво става и бяха елиминирани от момчетата на Марк. От другата страна една глава и дуло се подадоха, насочени право към мен. Аз вдигнах Аркеусите и ги изпразних в ламарината и главата над нея. Плисна кръв и дулото изтрополя на земята. Задъхан, аз тръснах автоматите и натиснах задържащите лостове. Пълнителите тупнаха на земята. Сигурно отстрани изглеждах много печено. Единствената ми мисъл обаче бе да оцелея. Тук бях открита мишена. Заредих максимално бързо и се скрих в най-близката ниша.
Изходът от битката вече се бе обърнал. Долу Марк и останалите напредваха уверено, а някъде отляво трещяха автомати, свидетелстващи за втори пробив в отбраната. Аз поех дъх и сканирах с кибер-окото. На най-горната рампа имаше поне петнадесет човека. Можех да остана тук и да чакам нов пробив. Но ако те разберат, че бях сам, щяха лесно да си върнат позицията. А аз нямаше накъде да отстъпя.
Изглежда, че нападението бе най-добрата защита.
Вкарах кибер-окото в свръх режим. Прихванах мислено и буквално целите в мушката. Изчислих вероятните траектории на ответните удари.
После изкачих рампата.
Почти веднага един наемник ме видя и извика. Аз го застрелях на мига. Другите се обърнаха към мен. Моите автомати вече гърмяха, техните звездообразно осветени дула сееха смърт. Образът от кибер-окото бе феерия от траектории, целеви триъгълници и статус-данни. Протезата ме информира за насочените проектили, идващи в моя посока. Аз се извъртях точно колкото да ме пропуснат. Оставих част от снарядите да ме ударят, но шлиферът ги спря на място. Гилзи като водопади се лееха по земята от оръжията ми. Звукът на всяко парче месинг бе придружен от фонтан кръв, цъфващ като цвете там, където оловният куршум попадаше. Кибер-окото ме заслепяваше със своите потоци от информация. Вместо хора, целех триъгълници, вместо куршуми, отбягвах линийки. Приплъзнах се надясно, мятайки се да отбегна точно насочен откос. Тела падаха глухо, по нищо неотличими от торби с храна, които животът вече е напуснал. Аз също паднах, но това бе контролирано, жизнено движение, при което шлиферът изшумоля от триенето със земята. Брони се пукаха, изпуснати оръжия издрънчаваха и аз усетих как моментът преминава.