Образът от кибер-окото се нормализира. Времето върна нормалния си ритъм и аз усетих моето тежко сърцебиене. Усетих и болката, там, където куршумите ме бяха натъртили през бронята. Изправих се. Стоях, отпуснал два празни, димящи автомата, насред купчина мъртъвци.
Нищо чудно, че когато Марк и другите дойдоха, ме изгледаха със страхопочитание.
— Леле… — каза един от бойците.
Аз му метнах един поглед и захвърлих оръжията. Бях много, много уморен. Недоспал и гладен. Преследван и притиснат. Може би твърде циничен и претръпнал.
Обаче дори не ми беше платено за смъртта, която причиних на над 20 човека току-що.
И друг път бях убивал. Включително и хладнокръвно. Но ден след ден, година подир година, след векове, това се натрупваше. Смърт и смърт, и смърт. Живеех в отвратителен свят, но същевременно бях част от извращението. Част от покварата. Част от упадъка.
Какво ли наказание ме чакаше за моите действия?
Тръснах внезапно глава. Явно шокът от битката ме беше вкарал в някаква шашава меланхолия, за която нямах време сега. Фокусирах погледа си и последвах Марк и отряда му навътре в лагера на Търговския съюз.
Отвъд барикадата имаше помещение, явно предназначено за дълго обитание. Марк нареди претърсване. Жилищният отсек бе просторен и пълен с дребни декорации, минаващи за лични вещи. Изглежда базата е била с по-постоянен гарнизон и допълнителни легла. Нищо чудно. Докато бяхме навън аз смътно наставях картата в главата си, според която се намирахме някъде по транзитното трасе от Лагера до Центъра. Тук търговските кервани, идващи със стока от южните извънградски сметища, вероятно са спирали да отпочинат и да сменят ескорта, преди да продължат към Базара или керван-оазиса на Търговския съюз.
В далечния край на отсека внезапно подемната врата започна да се отваря. Като един, всички вдигнаха оръжията си, готови за стрелба. От светлината зад вратата се очертаха две фигури. Тежкият метал с грохот се вдигна докрай.
Аз се вцепених.
По…
Единият беше дразавър, зрял индивид. По него нямаше следа от младостта и наивността на Риз. Беше едър, силен и спокойно можеше да спука Марк в ръкопашна борба. Но той дребнееше в сравнение с другия…
… който беше рекстраз.
Огромният, чудовищен пришълец бе леко приведен, за да може да мине през подемната врата. На височина беше почти три метра. Гигантските му мускули бяха грозно издути, обхванати от изпъната, нечиста, тъмносива кожа. Широката му челюст бе пълна с прекомерно големи зъби, които пречеха да се затвори напълно. Черно-червените му очи горяха с неконтролирана ярост и чуждоземна лудост. В дебелите си ръце стискаше сдвоена, многоцевна картечница, блестяща и заплашителна.
Велики космосе.
— ПУЦАЙ!!! — изкрещя Марк.
Картечницата на рекстраза с виене завъртя цевите си. Бойците на Марк вдигнаха автоматите, готови за стрелба. Но дразавърът рязко изметна дланта си напред и изведнъж мощна ударна вълна блъсна всички ни. Аз се озовах по гръб зад току-що преобърната маса. Виенето на картечницата се превърна в трещене и крясъци огласиха помещението. Кръв плисна по стената и тавана. Чух виковете на Марк и разгорещеното жужене на плазмохвъргачката му. Керкове също се включиха в стрелковата какофония, но те звучаха като кашлица, сравнени с рева на многоцевната картечница.
Аз надигнах глава. Ударната вълна ме беше запратила встрани от останалите. Видях как дразавърът метна огнено кълбо към двама бойци, докато рекстразът държеше останалите ниско зад прикритията им с картечния си залп.
Огнени топки. По… Велики космосе.
Марк и отрядът му не бяха в безнадеждно положение на пръв поглед, въпреки изненадата и ужаса. Те даваха отпор, но куршумите от автоматите „Керкгеров“ правеха почти нулево впечатление на рекстраза. Той кървеше, но не се прикриваше изобщо, само продължаваше да стреля. Дразавърът, от своя страна, сякаш не биваше засяган от куршумите.
Аз хвърлих жребия си и направих моя ход. Метнах автомата на рамо и извадих револвера. С кибер-окото се прицелих право в главата на рекстраза. Колкото и як да бе този грозник, нямаше да издържи пред огневата мощ на моята „Каракуда“.