Още една измъчваща процедура. Ако не беше кибер-окото, никога нямаше да успея да се обръсна, гледайки отражението си в леген с вода. Пяна също нямах. Само спирт. След десетина минути пъшкане и леко разместени превръзки, най-сетне приключих.
Марк довтаса на прага на кухнята.
— Искаш ли душ? — аз посочих легена и парцала.
— Става — отвърна той сънено.
Марк започна да се почиства. Аз взех дрехите си и отидох в стаята с матрака. Хвърлих дрехите на една страна и се тръшнах върху овехтялата мебел. Подпрях главата си с ръце и вперих поглед през прозореца. Гледах късчето небе и звездите, които го обсипваха. Не мислех за нищо. Радвах се на идващия сън. Защото следващ можеше да няма.
Заспах.
Дълъг тъмен коридор, свършващ с малко преддверие. Отвъд него, почти празна зала, набързо превърната в команден център. Хора и пришълци, облечени в бойни униформи, стояха около голям стратегопланировъчен екран и с мрачни тонове обсъждаха своите планове.
Аз се притаих в сянката на преддверието. В ръцете си стисках дискретен лъчемет, който бях използвал, за да обезвредя пазачите. Погледът ми се фокусира твърдо върху командирите и фанатичен гняв ме изпълни. Исках да ги убия, да ги прострелям на място. Но моите господари искаха информация. Затова се овладях. Съпротивата ще бъде унищожена в прослава на истинските владетели на Стелария.
Осъзнах уплашено, че аз съм лошият.
Какво???
Това аз ли го помислих? Вдигнах леко ръката си. Тя се подчини. По рекстразите…
Сън ли бе това? Или поредният „епизод“? Досега никога не съм имал контрол над ситуацията. Размърдах се неловко в сенките. Командирите на Съпротивата в залата изобщо не ме забелязваха, отнесени в техните спорове и обсъждания.
Ъъъ…
Изведнъж се обърках. Какво следваше? Май трябваше да направя нещо. Дано не остана в това състояние, че не ми се мисли…
Мисли, мисли, мисли…
Те говореха и говореха. Аз слушах внимателно. Попивах всяка дума, готов да я предам дословно. Глупаците никога нямаше да разберат какво ги бе сполетяло. Разбира се, това бе само част от тяхната армада. Но един по един, те щяха да бъдат сразени. После щеше да настъпи нов, съвършен ред.
Те се размърдаха, готвейки се да приключат. Аз се ухилих доволно в мрака и се оттеглих назад, изчезвайки също толкова опитно, колкото се и бях появил.
Отворих очи рязко. Слънцето зеленееше на хоризонта, но сумракът на нощта все още не бе прогонен напълно. Главата ми тежеше. Тялото ми бе вцепенено. Гърлото ми бе продрано. Станах, стиснал зъби и взех шишето с пречистена вода. Изпих го на един дъх. След него грабнах шише с мръсна вода. Пих и от него. Закашлях се от калния вкус. Писна ми от вода. Трябваше ми истинско питие.
Марк все още спеше. Лежанът препречваше изхода, но нямаше как да го избутам, докато едрият арсеналист беше върху него. Разбутах Марк и го събудих. Той измърмори нещо.
— Ставай, отиваме да пием — рекох аз раздразнено.
— Мхм, бива — промърмори той в отговор.
Предложих му вода. Марк отказа. Двамата отместихме лежана и напуснахме малкия апартамент. Оставих вратата да зее отворена, готова да посрещне новия си обитател. Или пък някой отчаян преровител.
Замъкнахме се към бара. Двете кратки пресечки днес ми се сториха необичайно дълги. Може би се дължеше на необичайната умора, която изпитвах. Няколко джагръфа препречваха улицата пред нас. Сами по себе си не бяха опасни, но имаха отрова, а в по-големи количества придобиваха смелост да нападат хуманоиди. Марк обаче ги прогони с изстрел от автомата. Попаднахме и на преровители, но след като ни огледаха, разбраха, че нас не си струва да ни плячкосват. Червената банда не се виждаше никъде. Толкова по-добре.
Стигнахме до малката смърдяща съборетина, която осигуряваше пиене и забавление за всичките сто човека в радиус от километър. Беше отворено. Съдържателят страдаше от безсъние, което в момента бе в наша полза. Вътре все още нямаше клиенти. Редовните пиячи все още не бяха станали или преди малко се бяха прибрали. Двамата с Марк седнахме на бара и поръчахме. Имаше само два вида алкохол: лош и гнусен. Главата така или иначе ме болеше, малко метил и джибри нямаше как повече да навредят.
Седнахме в края тезгяха, всеки държащ по една мръсна халба. Марк не каза нищо. Аз също. Пиехме в мълчание. Навън небето бавно изсветляваше и прашната горещина безмилостно набираше сила. Ние си привършихме питиетата и поръчахме още. Пак пихме, без да продумаме. Има и такива моменти.