По някое време Марк стана и каза, че изчезва по нужда за малко. Аз останах сам на тезгяха, до мене лъщеше черното покритие на компютъра. Пиех, без изобщо да погледна настрани. Не планирах нищо. Дори не мислех. Просто машинално надигах халбата и чаках да видя дъното, за да поръчам още.
Беше достатъчно тихо, за да чуя приближаващите стъпки навън. Вратата на бара беше паянтова и скърцаше драматично, когато някой влизаше преднамерено бавно. Не обърнах внимание. Продължих да пия.
Осеяният с боклуци под прошумоля и изтропа. Съдейки по звука, двама посетители. Усетих с безразличие как застават от двете страни зад гърба ми. Аз не реагирах.
— Кърк, дойдохме за компютъра — монотонно избоботи познат глас. — И ти идваш с нас.
Аха, помислих аз. Сакото и Ревера. Поредните идиоти, които искат да лапат от баницата. Е, майната ви. Продължих да си пия.
— Кърк, на теб говоря! — излая Сакото, гняв за първи път в думите му. Чуваше се от ляво, което значеше, че мълчаливецът Ревера е вдясно. Усетих как двамата приближават.
Аз оставих халбата и въздъхнах ядосано. Омръзна ми. Последните няколко дни ми бяха по-напрегнати, отколкото последните няколко години. И точно когато решавам да се отдам на малко личен дзен-покой както аз си знам, тия глупаци ми цъфват. Е, ще им дам да разберат.
Ревера ми се струваше по-опасният. Хора, които не говорят, обикновено крият неочаквани изненади. Често неприятни. Сакото обаче също не бе за подценяване. Въпросът бе да ги преценя на момента. Ако нападна единия, другият щеше да е свободен за контраатака. Най-подходящо бе да се понапрегна. Внимателно оставих халбата на тезгяха. Този път бях подготвен, а изненадата бе за тях.
Рязко изпънах ръце встрани. Сграбчих двата стола до мен и ги захвърлих назад. Не бях свръхсилен, но мускулите ми имаха по-голяма жилавост и плътност, благодарение на генетичната модификация. Зад себе си чух чифт изненадани изпъшквания, придружени с изкаран въздух. Извърнах се. Сакото и Ревера се бореха със столовете, които се бяха заплели в тях. Аз се плъзнах до Ревера. Замахнах с крак, подсичайки го и с дръпващо движение изтръгнах стола от ръцете му. Продължих движението в широка дъга, където пресрещнах стола на Сакото, който летеше към гърба ми. Моят стол удари напречно неговия и двата предмета полетяха в дъното на помещението. Аз вдигнах крака си, използвайки инерцията и странично изритах Сакото в хълбока. Той изгрухтя и замахна. Отблъснах тромавото му кроше с дясната длан и забих левия си юмрук право в носа му. Той се олюля. Аз моментално обърнах поглед и пресрещнах атакуващия Ревера с още един ритник. Петата на ботуша ми смачка корема му и Ревера полетя назад като парцалена кукла. Сакото се държеше за носа. Аз забих злобен ъперкът в ченето му и го съборих. Изритах го в ребрата два пъти, колкото да ги посчупя, без да го убия. Ревера получи същата обработка. Двамата притихнаха на пода.
Задъхан, седнах обратно на мястото си. Барманът не обърна внимание. За него беше ежедневие. Вдигнах питието си. Намръщих се и го оставих, без да отпия. Мъглата в главата ми се беше вдигнала. Бях загубил желанието да се натряскам. Проклятие.
Марк се върна. Погледна любопитно двамата пребити и тъкмо се канеше да попита нещо, но аз го прекъснах:
— Хайде, да се махаме.
— Ама… приключихме ли с натряскването? — разочаровано попита едрият арсеналист.
— Време е за изчезване — отсякох аз и излязох. Марк довърши халбата си на един дъх и ме последва.
Горещината моментално ме изпоти. Шапката ми правеше приятна сянка на лицето. Сухият, прашен вятър развя шлифера ми. До мен Марк крачеше в своята броня и бършеше потта от очите си. Запътихме се към Центъра. Бара и моето доскорошно убежище ги оставих зад гърба си. Тяхната дестинация бе към спомените ми.
А моята — това не беше ясно.
13
Нашето навлизане в Центъра бе по обходен маршрут. След инцидента в щабквартирата на Дипломатическия корпус бях сигурен, че вече всеки знае за наградата за моята глава. Промъквахме се внимателно сред останките и задните площади на сградите. Аз се озъртах леко параноично. Видяха ни няколко шляещи се преровители, но те по принцип бяха твърде далеч от политиката, за да се заинтересуват от нас. И то, при условие че ме бяха разпознали, в което се съмнявах. Преровителите деляха околните на два типа: опасни и безопасни. Ние бяхме въоръжени. Ясно беше в коя графа попадахме.
Минахме покрай гърба на сградата, където бе кантората ми. Жадно погледнах нагоре към високия пети етаж. Слаба, непозната болка изпълни чувствата ми. Тъга. Никога не съм бил привързан към кантората. Но там бях прекарал толкова време, толкова години. Хора се бяха раждали и умирали, докато съм седял в забутаната стая в дъното. Бях опознал всяко стъпало, всеки сантиметър от ръждясалия парапет на стълбището. Можех да вървя из коридорите и етажите по памет. Бях участвал в реставрациите, в сбирките на наемателите, дори бях отблъсквал нападения над сградата. Спомени. Много спомени. Поотделно всеки един беше незначителен. Но заедно образуваха море, което бушуваше и даваше сили. Усетих как този прохладен океан изсъхва в мен. Пресушава се. Изтича. Напуска ме.