Дори в този момент, с кибер-окото си виждах през стената как някой тършува из кантората. Как биваше осквернявана моята светая светих. Моето аз.
По рекстразите, писна ми да съм на тъмно.
Марк стоеше до мен и се чудеше какво гледам. В ръката си държеше компютъра. Аз се извъртях и с рязко движение го грабнах от ръката му.
— Ей! К’во правиш?
— Искам да видя най-после с какво си имам работа.
— Текс, аз имам задача! — изръмжа ядосано Марк.
— Аз също — озъбих се в отговор. — И откакто я получих, съм бягал, стрелял и псувал, докато ме преследваха, стреляха, биеха и раняваха познатите ми. През всичкото това време нито за миг не съм имал идея какво става. Сега съм беглец, гонен от всички. Смятам, по рекстразите, да разбера какво толкова има в този компютър, за който всички се бият. — Аз замълчах и демонстративно погледах Марк.
Той сви рамене и каза:
— Е, на твое място може би бих искал същото… както и да е, и аз искам да скивам за к’во иде реч. Добре, нека видим.
Аз седнах на купчина отломки до един порутен зид. Сложих компютъра на коленете си. Беше преносим модел, от онези, които се използват за полева работа. Размерите му бяха колкото папка за документи. Изглеждаше доста обикновен. Нямаше нито хаптиков интерфейс, нито фиброоптичен екран. Само стандартна клавиатура, командно кълбо и обикновен течнокристален екран, разделени на два подвижни панела. Това обаче нищо не означаваше. Включих компютъра. Екранът премигна и стартира системата.
И поиска парола.
Проклех наум. Никога не съм бил на ти с високите технологии. Разбирах достатъчно, колкото всеки друг, който бе отраснал сред епоха на свръхмодерни открития. Но така и не схванах принципа. Затова разчитах на Риз. Тя беше неоспорим експерт. На нея ѝ беше втора природа да хване дадена електроника и в рамките на седмица да я опознае и овладее до съвършенство. Докато аз просто знаех как да боравя с такива неща.
Все пак не бях напълно безпомощен. Не съм живял над два века, без да науча някой и друг номер. Първо проверих дали паролата имаше ограничител в броя грешни въвеждания. Такъв липсваше. Добре. Захванах се да пробвам няколко случайни пароли, включително стари военни кодове на Федерационния съюз, които все още помнех. Нищо не се получи. Марк надничаше любопитно над рамото ми.
Пробвах разни други трикове. Клавишни комбинации. Бърникане на ниско системно ниво. Разни други. Нищо не стана.
Минутите течаха, а аз все повече се изнервях. Нямах нито инструменти, нито познания. Не бях изчерпал всички възможности, но ако започнех да пипам по-грубо, можех да повредя нещо. Вариантът бе само един.
— Трябва да отидем при Риз — изрекох на глас мисълта си.
— Да отидем ’де? Кой е Риз? — попита Марк.
— Не кой, а коя — отвърнах аз и станах. — Тя може да дешифрира компютъра.
— Ей, ей, ей, я чакай малко — рече Марк. — Не сме се разбирали така. Имам задача. Аз връщам компа. Точка по въпроса.
— Марк, нима искаш да ми кажеш, че изобщо не те интересува какво има вътре? В компютър, който всеки в тоя проклет град иска? — Погледнах го право в очите.
Марк се намръщи.
— Слушай, Текс, аз, такова…
— Арсеналът атакува окупаторски конвой заради някакво си парче електроника и теб не те интересува? После открадват джаджата и пращат теб и целия ти отряд да я вземете обратно, щурмувайки силно охранявана база на Търговския съюз и на теб не ти пука? Отрядът ти загива, окупатори се изсипват в района и ти все още не се чудиш какво става?!? Това ли искаш да ми кажеш, Марк?
Марк присви очи. Колебаеше се. Не можех да го виня. Беше добре уреден, може би толкова, колкото бе възможно на тая планета. Разбираемо бе, че не искаше да се забърква в общия хаос. Но нямаше избор. Хаосът този път не бе локален. Цялата сцена бе подпалена и скоро всички, абсолютно всички, щяха да са въвлечени. Марк го знаеше и въпреки това отлагаше до последно. Видях в очите му обаче как взе решение. Да скочи в бездната.