За наистина добрите — тоест прилични — предмети и стоки, е необходим достъп до Черния пазар. На Базара са предимно на натурална размяна. Черният пазар приема само кредити. Но не е достатъчно да имаш само тях; нужен е специален пропуск, за да получиш разрешение за търгуване там. А такъв пропуск може да вземеш само ако имаш много дебели връзки с правилните хора. Аз преди имах. Но сега не. А само оттам мога да си набавя определени… средства. Кредити също винаги не достигаха. Това, което правеше поръчката на Симънс толкова изкусителна, беше двойното предложение. С две хиляди кредита човек можеше да си купи много неща. Ако оцелееше.
Обикалях Базара и търсех къде мога да пласирам патроните на Симънс. Бяха твърде хубави — качеството им ме учуди, като ги разгледах на светлина. За Симънс явно бяха дребна работа. Почти не мрънка, когато му ги прибрах. Трябваше да внимавам с тази поръчка. Твърде често се забърквах в неприятности. След едночасово обикаляне успях да взема кредити срещу част от патроните. Останалите ги обърнах в две шишета качествен алкохол, които намерих на сергията на един глух вресльо. Дребните неща замених срещу провизии за два дена.
Центърът беше голяма зона. От край до край, за да я прекосиш, ти трябваха поне два часа. Започнах досадния преход. Наоколо беше глъчка и хаос. Поне можех да намаля бдителността. Тук грабеж нямаше да се случи. Но кражбата не беше изключена.
Сред океана от здания изплува позната барикада. Охранени, здрави момчета, с накичени по тях хладни и други оръжия, пазеха входа. Сградата представляваше висока кула, опасана с бодлива тел, прожектори и решетки. Беше една от базите на Ескадрилата. Ескадрилата бяха чисти наемници. Чисти в смисъл на „наистина го правим само за пари, за политика не ни пука“. Тези момчета бяха толкова незаинтересовани от друго, освен кредитите, че дори се биеха помежду си, ако им дадеш пари за това. Едно беше ясно: тяхната лоялност можеш да си сигурен, че ще я имаш вечно, стига кредитите да ги има. Несигурното бе, че някой може да даде повече от теб. И тогава край. Нищо лично, просто бизнес.
Кантората ми беше отсреща. Масивно, многоетажно чудовище от бетон и желязо. Външно беше неприветливо, но вътре беше изненадващо уютно. Доста запазено също. Сградата се охраняваше от Ескадрилата, защото наемателите ѝ — в това число и аз — колективно плащаха за защита. Идентични здравеняци седяха отпред. Аз минах покрай тях, кимвайки за поздрав. Наемателите тук бяха предимно умерено успели търговци или контрабандисти, но имаше още едно старо куче, което си вадеше хляба с проблеми. Като мен. Понякога дори препращах към него, ако ме мързеше за някоя поръчка. За благодарност получавах информация тук-там, защото оня беше приятел на някакъв връзкар.
Качих се на последния етаж. По сумрачния коридор редове с врати се влачеха от двете страни. Моята като страж киснеше в дъното. На табелката ѝ се мъдреше „Текс Кърк, детективски и други услуги“, написано ръчно. Избрах надписа, защото звучеше по-моралистично от „Текс Кърк, крада, убивам, слухтя и шпионирам за пари“. Поне заблуждавах съвестта си.
Ключалката щракна и се отвори без никакво запъване, въпреки че бе на поне три века. Кантората беше най-малкото помещение в сградата. Но това, което липсваше като количество, присъстваше като качество. Старовремско бюро, широко и стабилно. Метални шкафове с папки и джаджи. Умивалник с течаща вода — в повечето случаи. Лежан — стар, но гордо държащ се. Дори античен компютърен терминал, както и електричество, което да го захранва. Дясната част на стаята беше отделена с изпокъсан параван. Зад него се намираше моята светая светих — там, където планирах, съхранявах скъпоценности и спях, ако се наложеше. Отляво имаше второ малко бюро, където се намираше компютърът. Държах го с покривало, да не го зърне някой мераклия за притежател. Тук имах всичко. Храна, вода, оръжия, охраняван подслон. Но не живеех. Защото тук можех да бъда намерен. А никой не знаеше за убежището ми в Каналджийския сектор.
Но ето че Симънс ме намери. Нямах представа как. Имаше вероятност да ме е открил случайно. Бързо отхвърлих идеята. Той знаеше точно за какво е дошъл и при кого. Колкото повече разсъждавах за Симънс, толкова повече го смятах за опасен човек, с когото тъй лекомислено бях преговарял. По рекстразите. Бях сънен, изненадан и примамен с прекалено добро заплащане. Вчера просто трябваше да изчезна през прозореца и да не се връщам там повторно. Но ето ме сега в офиса ми, в очакване на аванс и подготвящ се за задача, заради която можех да се простя с дебелата си глава.
Седнах на бюрото. Столът беше широк и удобен, досущ като самото бюро. Вдигнах си краката и се облегнах назад в класическа поза. Не пушех, но взех една очукана лула, която обичах да смуча, когато съм нервен или замислен. Погледът ми блуждаеше между вратата и навъсеното от смог небе отвъд прозореца.