Сега можеше само да се чака.
Огледах кантората. Не ми беше приятно, че трябва да деля баницата с друг. Но в живота така се получава. Аз не бях типичен представител на своята професия. Не бях детектив. Не бях следовател. И наемник не бях. Не точно. Работил съм за много и за малко. Нямах дежурна фраза от типа „Дневната ми тарифа е еди-колко си“. Но и не оперирах изцяло само по договаряне. Колкото и зле да бях, стараех се да си подбирам клиентите. Горещите кестени подхвърлях на нещастника два етажа по-надолу. Ревльовците и хората, които апелираха към съвестта ми, също. На някои просто им затръшвах вратата под носа. Стараех се да печеля, без да се излагам на свръх риск. Така дефинирах думата „оцеляване“. Ако Симънс не ме беше изненадал със своята среднощна серенада, щях да го пратя по рекстразите, барабар с костюма му, двата чифта очила и малкия, изящен патлак. Може би точно това е целял. Да ме свари неподготвен. Да ме накара да играя неговата загадъчна игра. Защо?
Потърках челото си. Стига мислене. Повече чакане. Седнах отново зад бюрото и отворих едното шише алкохол, което бях закупил от Базара. Надигнах леко бутилката. Ром. Стържещ, груб, изпепеляващо парещ, но мама му стара, беше истински ром. Ето за такива малки удоволствия си струваше да се бориш. И да си счупиш краката в обикаляне по сергиите. С наслада отпих още една глътка, по-дълга. Въпреки жегата навън, оставих вътрешната горещина на алкохола да се разлее свободно в стомаха ми.
Три часа по-късно компютърният терминал изпиука. С разсеян поглед гледах полупразната бутилка ром. Секунда по-късно се сетих да я оставя. Надигнах се и проверих екрана за новини. Съобщението бе прието. Чакаше ме отговор. Изключих модема, прибрах антената и декодирах полученото. Не ми хареса. Бая ходене щеше да падне. Изключих терминала, покрих го и подредих кантората, колкото да си проясня главата. Активирах защитните системи и излязох. Имаше да походя.
Слънцето отдавна беше минало своя зенит. Късният следобед беше времето на пълните улици. Жегата бе свършила, който оцелял — оцелял, нощните чудовища все още се криеха и в този момент човек беше склонен да обърне малко внимание на себеподобните си. Човеци и пришълци седяха по стъпалата на разрушените сгради, наблюдавайки минувачите; шляеха се из купищата отломки, в търсене на нещо, което да препродадат на следващия ден; събираха се на групи по площадите или откритите барове, обсъждайки съдбите си. Деца играеха; въоръжените социопати разхлабваха хватките около оръжията си и поне за миг надежда проблясваше в очите им. В късния следобед почти забравях понякога колко зле е положението. Забравях защо всички имат измъчен вид, забравях защо усмивки пробягват рядко по лицата им. Защото в късния следобед поне веднъж всеки се усмихваше — децата, докато размахват играчки; пияниците, които сядат да пият; работниците, връщащи се от Индустриалния сектор при семействата си; наемниците, гледайки тази мимолетна идилия си спомнят, че някога и те са били хора. Затворих очи и прекрачих отвъд Центъра. Оставих вечерният вятър да забули в прашна мъгла илюзията за по-добро зад гърба ми.
В града няма обществен транспорт. Като изключим монорелсата. Но тя прави връзка само между Индустриалния и Северния сектор. Свързваща най-големите функциониращи заводи директно с космодрума, монорелсата се използва само от окупаторите и техните поддръжници. Ходенето е естественият метод за преодоляване на разстояния. Някои от по-смелите се опитват да обяздват местната фауна, но аз залагам на сигурно. Онозавър или дори консор гледам само през мушката на револвера си.
Смрачаваше се. Навлязох в дебрите на Индустриалния сектор. Денем мястото беше шумно и многолюдно. Димящи комини, пламтящи пещи, викащи работници, скрап-кервани, такива неща. Тук търговия на дребно не се извършваше, освен в малкия вътрешен пазар между работниците. Кръчмите бяха малко и надалеч, и всяка си знаеше клиентелата. Имаше жилищни сгради, но те бяха използвани само от бригадирите, умните „ръчкаджии“ и обектовата охрана. Обстановката беше оживена и привидно безгрижна.
Нощем беше съвсем друг свят. Пълен мрак. Никакво осветление, освен мъждукащите прозорци на бригадирските резиденции. Неслучайно те се намираха по върховете на заводите. Долу в лабиринта от огради, строителни материали, екскаватори и полузатрупани улици паниката обземаше без смисъл и без пощада. Някои твърдяха, че нощем Индустриалният сектор се обитава от духове. Други смятаха, че първите прекаляват с пиенето. Едно беше сигурно: дали заради слягащия се прах вечер, дали заради паранормално явление или нещо друго, неестествена мъгла всяка нощ се спускаше като покривало над ниските части на сектора и дори аз се изнервях, ако трябваше да ходя там долу. Затова през годините бях намерил всякакви заобикалящи маршрути по покривите и металните рампи. Да, бяха бавни и индиректни, но ако това спестяваше неприятности и в добавка предлагаше нелоши панорами, плащам цената на изгубения половин час.