— Печелиш. Но отговори — кой плаща толкова много?
— Клиент — казах уклончиво.
Ларл ми хвърли продължителен поглед. Аз му отвърнах със същото.
— Добре — процеди той. — Кога действаме?
— Утре по залез — отговорих. — Условието е, че трябва да изпълним поръчката максимално бързо. Донеси и мултичестотния скенер. Трябва да издирим един компютър.
— Компютър? — очите на найта се присвиха. — Кой го притежава?
— Червената банда. Смятам, че го държат в единия от лагерите си.
— Хм, те са аматьори. Къде е сборният пункт?
— В Каналджийския сектор. При старата пречиствателна станция.
Ларл кимна. После неочаквано ушите му щръкнаха като антени, а тялото му се изопна. Разпознах реакцията му на опасност и се огледах колебливо. Не усещах нищо.
— Долу! — викна Ларл и двамата едновременно влетяхме под масата. В същия момент мощно бучене огласи нощта и след миг прозорците на бара избухнаха от куршумен дъжд. Посетителите се развикаха, а някой кресна „Какво става!“, преди да му пръснат главата.
— По рекстразите, окупаторски рейд! — ревнах, държейки здраво федората си.
— Кажи ми нещо ново! — изрева в отговор Ларл.
Аз се извъртях и погледнах към покрива. Слухът на Ларл ни спаси от първата атака, но моето кибер око се настрои на рентгенови лъчи и идентифицира нападателя. Беше щурмови транспортер клас 11, сайкронски модел. Опа.
— Взрив!!! — изкрещях и бутнах масата. Прилепих нос за пода и Ларл последва примера ми. Транспортерът стреля с тежката си гаубица и отнесе покрива на заведението. Настъпи истински хаос, в който все още живите тотално се поддадоха на паниката и се заблъскаха напосоки. Чух гърмеж от пушка, вероятно съдържателят. Извадих револвера си и съвсем леко надникнах иззад опустошената маса.
Сайкрони. Поне петима. Масивните им и все пак странно грациозни синтетични тела се открояваха на фона на пожарите и дима. Сайкроните методично елиминираха всеки оцелял от посетителите. Още по-лошо: видяха ме. Че как иначе?
Преди да са се прицелили, с бързо тройно салто аз елиминирах първия и използвах момента да плонжирам зад барплота. Чу се типичното „бжжт“ и лазерен лъч с дебелина два пръста проби дупка до главата ми. Нови изстрели, от оръжието на Ларл, отекнаха из помещението. Аз не спирах да сканирам с окото си всички възможни спектри и стрелях през барплота. Ръждивите метални листове бяха корави, но не достатъчно. След нови три изстрела уцелих още един сайкрон, но не смъртоносно. Играта обаче нямаше да продължи дълго. Има си причина човек да не се бие с окупаторите. Особено при изненада.
— Ларл, изчезваме!!! — извиках и рязко се надигнах. Без да спирам да стрелям, се засилих с всички сили право към един от потрошените прозорци. Мускулите ми се стегнаха. Адреналинът наводни кръвта ми. Реакциите ми се ускориха, благодарение на старите придобивки. В един размазващ кадър аз едновременно усещах отката от пистолета, наблюдавах устремения след мен Ларл и отбягвах поразяващите лъчи на сайкроните. После полетях право надолу към зловещата мъгла на Индустриалния сектор. Зад мен ослепителна експлозия разтърси основите на сградата. Кръчмата „Кисел дъжд“ вече не съществуваше. Знаех си аз, че тая паянтова съборетина щеше да се разпадне. Само не си го представях така.
Падах… известно време. Достатъчно, за да се притесня от евентуални поражения и недостатъчно, за да го осъзная. Сблъсъкът беше силен и болезнен. Купчина чакъл. До мен Ларл също се приземи тежко, но далеч по-правилно, заради вродената си животинска ловкост. Изгледа ме преценяващо и след секунда протегна ноктестата си лапа. Аз не се направих на герой и приех помощта. Изправих се, пъшкайки. Ларл също изглеждаше задъхан. И двамата бяхме вече стари кучета, без майтап.
— Пътищата ни се разделят тази вечер — каза Ларл.
— Но утре отново ще се съберат?
Ларл се озъби и изтупа дрехите си.
— Хиляда кредита — това бяха последните му думи, преди да потъне в мъглата.
Аз също не се размотавах. Взех си падналата, по време на скока, шапка и бързо я нахлупих. Едва се измъкнах от окупаторите, затова се гмурнах в дебрите на Индустриалния сектор. Мъгла или мрак, не мога да си позволя да вървя по покривите, когато най-вероятно ме издирват. Защо обаче окупаторите току-що унищожиха една случайна кръчма, не ми стана ясно. Мислено изстенах. Симънс беше споменал, че окупаторите също тършуват из града за компютъра. Възможно ли е… да знаят нещо за моята поръчка? Не, няма начин. Освен ако не бяха хванали Симънс. Но защо да го правят? Кой всъщност беше моят поръчител? Хвана ме яд, че не бях по-внимателен. Трябваше да го проверя. Сега обаче нямах време за това. В престрелката свърших патроните. Винаги носех два резервни. За повече нямах средства. Сега обаче, бродейки в мъглата (която и смърдеше, между другото), ми се щеше да не се бях скъпил. След час предпазливо прокрадване, нервите ми не издържаха и потърсих стълба или тръба, по която да стигна до покривите. Гърбът ме болеше сериозно от падането. Имах късмет. Ако не бяха уплътнените ми кости, щях да съм го потрошил. Вместо това ще се отърва с натъртване.