Оръжейник Рандъл го погледна изненадано и попита:
— Какъв компютър?
— Става въпрос за нещо, което е по-важно от нас — рече Марк. — По-важно от Арсенала. По-важно от цялата планета. Свързано е с цялата галактическа окупация.
— Ей, ей, я забавете малко!… Сър — добави Рандъл. — Нещо не разбирам. За каква, ъъ… галактическа окупация говорим?
— Аз носех със себе си компютър — казах аз, пристъпвайки напред. — По време на евакуацията на щабквартирата. Бях почти стигнал до евакуационния тунел, но експлозия ме запрати в безсъзнание.
Оръжейник Рандъл се вгледа в мен изпитателно, след което кимна:
— Помня ви. Същият шлифер, шапката. Признавам, никога не съм виждал такова облекло. Може би затова сте ми направили впечатление. Освен вас имаше още десетки, които тичаха към тунела.
— Да, със себе си носех преносим компютър. Ето с такива размери — показах с ръце приблизителната големина. Рандъл пак кимна.
— Спомням си и това. След като паднахте, ъ, компютърът отхвърча на може би десетина метра. Адски се учудих, когато поне дузина окупатори се нахвърлиха след него като гладни джагръфи. Не знам какво е станало после, защото аз и отрядът ми се спуснахме в тунела, заедно с товара на Хранилище 1.
— Значи компютърът е при окупаторите… — рекох аз замислено. Обърнах се към останалите. — Което значи в Северния сектор.
— Проникването там е самоубийство — констатира Ларл с неутрален тон.
— Съгласен съм — поклати глава Марк. — Нема начин да успеем ако тръгнем открито срещу окупаторите.
— А промъкването е невъзможно — добави Ларл. — Опитвал съм го.
Аз ги погледнах раздразнено.
— Винаги има начин! — посочих капитан Топло: — Той казва да използваме оръжията! Ами нека, казвам аз! Погледнете! Вижте колко много плазмохвъргачки и лазерни автомати. Това е нашият шанс. Нашият шанс да вземем обратно един компютър, който може да окаже влияние върху съдбата на цяла Стелария. Ако е вярно и записките наистина сочат координатите на скапан планетарен звездолет, то тогава цялата тази история е по-голяма от нас и нашето мизерно съществуване. Ще бъде наш дълг! — Аз извисих глас, така че да ме чуе целият бункер: — БОЙЦИ! Знаете ли защо вашата база, вашият дом беше нападнат от окупаторите? Знаете ли защо те така стръвно се нахвърлиха върху вас, когато ви бяха оставили на мира в продължение на столетия!? Знаете ли защо загубихте близки приятели и бойни другари?! Защо останахте без бъдеще?!? Защото вие сте ШАНСЪТ! Вие представлявате възможността за освобождение, за свобода! Но не просто на нашата малка гранична планета, а на цялата ГАЛАКТИКА! Заедно ние можем да дадем шанс на всички, потиснати от бездушните окупатори! Ние сме ключът и затова те се опитват да ни заличат. Вашият Първи оръжеен майстор знаеше и разбираше това. В последните си мигове той загина, борейки се не за една организация, а за цялата разумна галактика! За пръв път от двеста години имаме шанс за борба срещу окупацията и аз няма просто така да го подмина!!! Независимо дали сте с мен или не, аз искам отново да видя светлината на звездите под мантията на свободния избор.
Думите ми бяха последвани от стресната тишина. Опа. Почти разкрих истинските си години. Е, майната му. Трябваше наистина да се действа. И в името на агент Картър, мир на праха му, щях да действам по неговия начин. С открит бунт. Щях да привлека обединените сили на всички фракции в града и щях да наритам задниците на окупаторите.
Решението бе пред мен.
— Марк — обърнах се аз към моя някогашен приятел и боен другар. Човек, който беше отказал да ме предаде. — Ти си главнокомандващ на Арсенала. Мога ли да те помоля за нещо?
— Ааа, да, разбира се, Текс. Какво… искаш?
— Трябват ми всички оръжия от клас 4, които може да ми дадеш. Смятам да въоръжа армия.
Последва нова шашната пауза.
— Каква армия, Текс? — попита несигурно Марк. — Само ние сме тук. Имаме всичко на всичко пет отряда. Повече оцелели от Арсенала няма.
— Какво ще кажеш да прибавим към Арсенала всички останали играчи? — ухилих се широко. — Корпусът, търговците, Черните орли, Ескадрилата, сещаш се.
— Но те никога няма да се съгласят да ни помогнат! — възкликна Марк. — Знаеш мно’о добре т’ва. Освен… освен, ако не ги подкупиш.
— Точно така.
— Но… но откъде?… — погледът на арсеналиста внезапно се спря на контейнера с кредитите. Всички, абсолютно всички в бункера, слушащи до този момент много внимателно, погледнаха в същата посока.
Аз се ухилих още по-широко. Ъгълчетата на устата ме заболяха. Притокът на адреналин ме замая, притъпявайки болката. Зрението ми се проясни и мисълта ми се обостри, наточена като блестящо острие. Усещах го пак. Онова познато чувство. Чувството, което изпитвам преди сериозен въргал.