Качих се триумфално върху една купчина контейнери. Обърнах се към зяпащото ме мнозинство. Помислих, колко много би била подходяща една надъхваща реч. Засега обаче единствено казах:
— Стели и стелари, време е да си купим свобода.
19
Центърът изглеждаше така, сякаш е преживял война. Отново.
Бойците на Арсенала напредваха внимателно по централната улица, където се намираше Базара. Аз, Ларл, Риз и капитан Топло ги следвахме плътно, стиснали в ръце подобрената си екипировка. Марк беше по-напред, раздаващ заповеди тихо и слушаше донесенията на авангарда. Някъде в сенките се спотайваше Гакар, готов да предотврати всякакви опити за засада. Моето кибер-око се занимаваше със същата задача.
По принцип нощният живот никога не напускаше Центъра напълно. Мутанти и канални твари рядко припарваха насам, а имаше достатъчно заведения, които да работят по всяко време. Освен това бойци от разни групировки се шляеха наоколо, изпълнявайки охранителна дейност там, където им е наредено. Но сега бастионът на цивилизацията бе притихнал. Нямаше хора по улиците. Кръчмите бяха затворени и тъмни. Възстановеното улично осветление също беше прекъснато. Разрушените сгради бяха повече, отколкото помнех. Във въздуха все още витаеше мирисът на кръв и барут, но трупове не се виждаха.
Докато минавахме край една прясно порутена постройка, аз внезапно подвикнах към Марк:
— Чакайте малко.
— К’во има? — попита едрият арсеналист напрегнато.
— Може ли… да се поровя ей там за минутка-две?
— Текс, с’а ли реши да се правиш на преровител?
— Само за малко — рекох аз, но тонът ми бе настоятелен.
Марк тръсна глава.
— Добре, но бърже. Опасно е да сме на открито. — Той даде заповед на останалите да спрат. Арсеналистите заеха отбранителна позиция и зачакаха.
Без да се размотавам, аз закатерих руините. Включих кибер-окото си на рентгенов режим и се огледах. За ориентир ми служеше паметта. Успях бързо да намеря това, което търся, под един масивен бетонен къс. Издишах раздразнено и се извърнах през рамо. Гакар беше изникнал от сенките, сякаш прочел мислите ми. Аз срещнах неговия спокоен, преценяващ поглед и попитах:
— Можеш ли да преместиш това парче?
Без да каже дума, драксатът кимна и пристъпи напред. Огромните му ръце обхванаха бетона и Гакар го вдигна, направи няколко крачки и го остави с минимално количество шум. Аз зяпах втрещено. Гакар бе вдигнал няколкостотин килограма ей така, без усилие. Нямаше и следа в изражението му, която да говори, че се е напрегнал. Драксатът ми кимна още веднъж и пак потъна в мрака, където да дебне за потенциални нападатели. Аз останах да се пуля още известно време. Очаквах Гакар да е силен, но… Бях виждал много неща през живота си, обаче за пръв път ставах свидетел на суровата мощ на драксатите. Нищо чудно, че окупаторите ги преследваха.
Усетих се, че губя време и припряно се набутах в дупката сред отломките, която се намираше под бетонното парче. След минута излязох леко прашен, но доволен. От устата ми стърчеше моята любима, интелекто-стимулираща лула, цяла и невредима. Разрушената сграда беше не коя да е друга, а мястото, където се намираше вече бившата ми кантора. Осем етажа обаче не рухват току-така, особено ако са с дължина цяла пресечка, затова не се изненадах особено, когато установих, че доста неща са оцелели изпод развалините. Отново, без да е неочаквано, техните притежатели нямаха същия късмет. С изключение на моя милост. Погледът ми тъжно падна върху останките наоколо. Старото куче, който ме бе оставил да живея, сега вероятно беше под бетонния гроб. Кофти начин да му се отблагодаря. Тогава обаче не разсъждавах за евентуалните последствия. А такива винаги има. Винаги. Да, убил съм много хора през годините. Но е било или самозащита, или, колкото и цинично да звучи, необходимост. Но… много рядко някой беше загивал заради моя постъпка, мое решение. А сега… Марк, Риз, Картър, Танос, Първият майстор на Арсенала, дипломат Уинстън, дори Ларл се размина на косъм. И ето че старото куче го сполетя същото. Това беше още един живот, който тежеше на моята сметка. Още една благословия, на която бях отвърнал с проклятие. Колко ли още щяха да пострадат, преди да приключи тази история? Колко още жертви щеше да има до края на нощта?
Колко още щяха да намерят смъртта си заради мен?
Внезапно слабост обзе цялото ми тяло и аз се олюлях. Болка ме прониза там, където… където фантомното острие ме бе пронизало. Стиснах зъби и изругах наум. Не бях говорил повторно с Гакар за нараняването. Твърденията му звучаха налудничаво, но нямаше съмнение, че нещо имаше. Притиснах ръка до гърдите си и затворих очи. Трябваше да издържа. Не можех да падна сега. За кратко време се борех с болката, прогонвайки я. Почувствах се отмалял, но вместо агония, познатото безчувствено пулсиране се завърна. Изправих се и заслизах по руините. Каквото и да ме бе сполетяло, щеше да почака.