Върнах се при останалите, където Марк побърза да нареди да потеглим отново. Арсеналистите бяха нетърпеливи да тръгнат. Нервите на всички бяха опънати от предстоящото и стоенето сред непрогледния мрак по улиците само засилваше напрежението.
Аз крачех сега по-спокоен и уверен, хапейки мундщука на лулата. Риз изненадано ме попита:
— Спряхме, за да си вземеш лула???
— Тази е специална. Имам я от памтивека.
Риз изсумтя.
— Че какво толкова ѝ е специалното?
— Ами… ъъ, помага ми да се съсредоточавам и да мисля по-добре в напрегнати ситуации — отговорих леко смутено.
Ларл внезапно избухна в кашлящо-давещи звуци в опит да овладее напушилия го смях.
— Се-сериозно!? — изхриптя найтът.
— Да. Какво толкова е смешно? — рекох аз засегнат.
— Нищо, нищо — продължи да се хили Ларл. — Никога обаче не съм те виждал с нея в „напрегната“ ситуация.
Аз започнах почервенял да обяснявам:
— Това е защото… защото… защото аз предварително се подготвям за напрегнати ситуации!
Риз имаше загрижено изражение:
— Как… се подготвяш? Защото звучи…
— Не, не, не! Не е това, което си мислиш!… Ще спреш ли да се хилиш, рекстразите те взели!!! Просто обичам да сму… да държа лулата в устата си, в кофти моменти. Това е!
Ларл каза нещо на найтски.
— Как ме нарече?
— Чу ме.
— Ах, ти…
Марк ни махна ядосано да пазим тишина. Ние го сторихме. Напрежението ни обаче бе спаднало и аз бях готов за действие. Особено странно се чувствах относно Ларл, който никога досега не се бе смял в мое присъствие. Враждебността му към мен също беше изчезнала. Е, всъщност вниманието му изобщо беше изчезнало и насочило се предимно към Риз. Чудесата на… а, стига, пак ставам сантиментален. Важното е, че всичко засега е за добро. Въпросът е обаче, дали всички ще оцелеем, за да наложим новото status quo.
Защото тепърва ще става по-напечено.
Никой не ни нападна. Дотук добре. Неслучайно бяхме по главните улици. Искахме хубаво да оповестим присъствието си. Явно обаче нямаше пред кого. Време беше театърът да свърши. Спряхме в една пресечка. Марк извади радиостанции и разпредели арсеналистите. На малки групи от по пет-шест човека, те изчезнаха в мрака, за да заемат позиции. Останахме само десетина души, в това число Марк, Риз, Ларл, капитан Топло и Гакар. Огромният извънводен щеше да служи за респектиращ фактор, ако нещата тръгнеха на зле. Върнахме се на главната отсечка и завихме към нашата най-важна дестинация тази нощ.
Стъклената, пирамидална щабквартира на Дипломатическия корпус се виждаше в далечината. За разлика от другаде, около нея все още светеше. Оттук не можеше да се види поразията, която бях направил при последното си посещение. Но за разглеждане нямаше много възможности.
Защото на хвърлей разстояние пред нас бяха Черните орли.
Аванпостът представляваше набързо струпана барикада, натъпкана до пръсване с картечни гнезда и нервни часовои. Прожектори хвърляха дебели снопове светлина, които бяха в заслепяващ контраст с мрака наоколо. Отвъд барикадата не се виждаше нищо, защото тя се издигаше до равнището на втория етаж, но аз знаех, че назад се намираше площада пред щабквартирата, в този момент вероятно препълнен от въоръжени бойци. Сериозно въоръжени.
Най-малко три прожектора осветиха нашата скромна група. Благодарение на Гакар, тишината се проточи по-дълго от очакваното. Най-после мощен мегафон прогърмя:
— Намирате се в забранен периметър! Незабавно напуснете или ще открием огън! Това е единствено предупреждение!
Марк на свой ред вдигна мегафон. Комбинацията от апарата и силния му глас беше достатъчна, за да искам да си запуша ушите. Лазерният автомат, който държах, пречеше усърдно.
— Името ми е Марк, главен оръжейник. Аз съм главнокомандващият на Арсенала на демокрацията — рече арсеналистът с равен и официален тон. — Идвам, за да предложа сделка на Дипломатическия корпус и Черните орли. Искам позволение за аудиенция.
Оттатък барикадата последва пауза.
— Каква сделка? — обади се най-сетне отсрещната страна.
— Става въпрос за взаимни интереси — отговори Марк. — Нещо, от което всички ще спечелят. Повтарям, искаме да преговаряме.