Нова пауза. От барикадата се дочу някак си колебливо:
— Щом искате да преговаряте… защо идвате въоръжени?
— А бе, човек, ти как мислиш!?! Да не би да сме от Църквата на стоицизма или нещо???
Поредната пауза.
— Добре, можете да влезете. Но внимавайте, или ще си имате неприятности.
Една от секциите на барикадата се плъзна встрани. Марк свали мегафона и тръгна напред с бавни, премерени крачки, стараейки се да държи плазмохвъргачката си твърдо насочена към земята. Останалите последвахме него и примера му. Зад барикадата ни посрещна малка тълпа нервни бойци, облечени в отличителните черни униформи на Орлите. Те зорко огледаха всеки от нас и настръхнаха, като видяха Гакар отблизо, но не казаха нищо. Не бих ги нарекъл професионалисти, но определено не бяха зелени. От постовите на барикадата се отделиха десетина пазача, колкото беше нашата група и ни обградиха, за да ни ескортират. Черна точка, образно казано. Ако бяха наясно малко повече с военната тактика, щяха да се забият отзад и да ни оставят нас на парад. Видях как Ларл се подсмихна. Явно и на него му минаваше същата мисъл.
Площадът около щабквартирата беше изчезнал. По-точно, не можеше да бъде видян от всичките бойци, които сновяха наоколо. Не бяха особено тежковъоръжени, но бройката им беше внушителна. Повечето носеха униформи на Черните орли. Забелязваха се обаче и такива, които бяха облечени в някакви странни комбинезони, подобно на космофлотски механици. Това явно бяха ударните отряди на самия Корпус.
Всички ни зяпаха, докато кортежът ни изпровождаше до сградата. Бяхме определено цветна картинка. Арсеналски униформи, аз в моя шлифер, капитан Топло с меча си и трима пришълци, като сред всичко това Гакар безспорно беше звездата. Една много спокойна и много грамадна звезда.
Докато стигнем до входа, присъствието ни стана известно на цялата база.
Въведоха ни в приемния атриум. Климатиците все така работеха. Богове, как понякога забравям каква жега е навън. В асансьора нямаше място за всички. След малко бе направен компромис и се качихме аз, Марк, Риз, Ларл, капитан Топло и четирима бойци на Черните орли. Останалите Черни орли, арсеналистите и Гакар трябваше да катерят стълбите. Асансьорът ни отведе право на последния етаж на сградата. Там, където бе офисът на Администратора. Ние се събрахме отново на общата площадка пред офиса, като Гакар с известно неудобство се побираше в помещението.
Вратите се плъзнаха встрани и ние се озовахме, буквално и преносно, на политическия връх на планетата. Целият етаж се оказа едно огромно помещение, обзаведено като кабинет. Средата бе доминирана от кръгла заседателна маса с диаметър поне няколко метра, заобиколена от удобни на вид столове. Имаше различни украшения до и по стените, издаващи усилен опит за декорация, на места сполучлив. Растения също присъстваха в дискретни саксии, което на планета с труднонамираема питейна вода беше връх на лукса. Зад заседателната маса имаше делово на вид бюро, подобаващо респектиращо в тон с останалата мебелировка. Обстановката можеше да се мери единствено с лукс ложата на вече бившия Черен пазар.
Зад бюрото седеше администратор Толедов, най-изпеченият мошеник и тарикат в Дипломатическия корпус. Беше среден на ръст, с напълно овладяно изражение, на което винаги имаше перфектна усмивка, лишена от всякакво чувство и емоция. Очите му обаче бяха студени и тъмни като дълбокия космос.
Толедов се изправи да ни посрещне. Той заобиколи бюрото и масата с плавната, непринудена походка на трениран фехтовчик. Нищо чудно. Понякога само приказки не стигат, за да се измъкнеш.
— А, ето ви и вас, гостите, за които целият персонал говори. Аз съм администратор Толедов. Добра вечер — усмивката на Администратора беше ослепителна, но всичко друго в поведението му говореше за превъзходство.
— Добра и на вас, Администраторе — отговори Марк с каменно изражение. Дикцията му без проблем подражаваше тази на събеседника му. Брей, явно и Арсенала ги учат на политически игри.
Толедов огледа Гакар с небрежно любопитство.
— Какъв е той? Ако е той, разбира се.
Марк хвърли кос поглед към мен.
— Достатъчно е да знаете, че ноктите му могат да разкъсат енергоброня — рекох аз с възможно най-високомерен тон. Гакар предпочете да запази мълчание. — И че е с нас.
Главата на Администратора се извъртя към мен като камшик. Погледът му беше изпълнен със студено презрение. Малко хора обаче можеха да устоят на немигащото ми кибер-око. Толедов отклони взора си и рече, без да престава да се усмихва: