Толедов заговори меко, но очите му блестяха:
— Аз имам въпрос. Едно не разбирам: доколкото съм наясно, предложили сте на всички ни по един милион кредита. Ако това е вярно, тогава вие се опитвате да ни измамите, все едно нищо не сте дали. Равна сума на всеки участник в икономиката ще доведе до абсолютно същото статукво, но просто с добавена инфлация. Къде тогава е реалната полза?
За момент всички осмисляха чутото. После изведнъж, вълна от недоволство взе шумно да се надига. Президентът на Търговския съюз се провикна:
— Той е прав! Каква полза да си богат, ако и съседът ти е такъв! Никой няма да има предимство! Това е измама!
— Знаех си! Знаех си!!! Това е капан! — изкрещя Шефът на Червената банда.
— Въздушна кула! — изплю Архинженерът.
— Настояваме за още пари! — викаха Наемните лордове.
Лидерите на фракциите блъскаха по масата, отправяха закани и настояваха исканията им да се изпълнят, дори преизпълнят. Скоро всички започнаха да си подвикват и споменатите вражди и съперничества изплуваха на повърхността. Настъпи всеобщ хаос, изпълнен с шумотевица и крясъци и срещата на фракциите беше само на един физически контакт разстояние да се превърне в кървава баня.
Аз стоях мрачно на масата и гледах изпепеляващо Толедов, който се хилеше насреща ми. Неговият добре премерен удар бе разрушил илюзията, която бях изградил. Марк отчаяно се опитваше да въведе ред, но положението се влошаваше. Може би нямаше да е зле да се пъхна под масата с изваден пистолет, готов за неизбежното. Но не го направих. Стоях неподвижен като статуя, втренчен в Толедов и се изкушавах да му пусна един лазерен лъч от кибер-окото си.
Тогава яростно изръмжаване отекна силно и разтърси целия офис. Всички млъкнаха изненадани и се обърнаха към източника. Гакар стоеше все така непоклатим, но изражението му бе свирепо, с озъбена муцуна. Бях убеден, че неговото поведение е театър и въпреки това се уплаших. Ефектът беше много по-поразителен върху останалите, които моментално кротнаха, макар да носеха цял тон железа. Когато противникът ти може да изръмжи със силата на ураган, само идиот би си помислил, че пушката му дава безопасност.
Аз се изправих от мястото си. Огледах внимателно събралите се лидери. Отново приковах очи в Толедов. Този път обаче отвърнах на усмивката му. Спомних си разговора ни само преди минути. Добре тогава. Минаваме към план Б.
— Това е уместен въпрос — рекох аз със суров тон. — Ще ви кажа каква е ползата. Просто е. Всеки от вас ще се сдобие с голямо количество пари. Всеки от вас обаче все още ще се нуждае от нещо, което конкурентът му има. Но щом всички забогатеете, ще можете да ползвате богатството си, за да обменяте. Да направите свободен и равностоен пазар. Да си сътрудничите, по рекстразите. Това е едната полза. Другата е още по-проста и по-ценна. Погледнете навън — казах аз. Лидерите проточиха вратове към мрака отвъд стъклените стени. — Какво виждате? Ще ви кажа какво — разруха. Но тя не е от вчера или отпреди десетница, когато окупаторите са заличили повторно постигнатото от нас. Тази разруха съществува повече от двеста години. Тя ни обгражда и задушава. Убива ни. Бавно. А ние седим тук и се караме за остатъци. Вместо да се обединим и да си върнем принадлежащото ни по право, онова, което сме постигнали. Ползата, стелари, е, че вие имате шанс да се борите за вашата свобода. Заедно. Защото един по един можете колкото искате да си седите във вашите бастиони, докато паднат. Което е неизбежно, ако не действате. Животът е движение. Независимо дали срещу, или по течението. Останете ли на едно място, умирате. Ако желаете да сте по течението, можете да отидете при Ордена. Чух напоследък, че са станали дружки с окупаторите. Аз ви предлагам борба. Кървава борба, но борба за свобода. Вие решавате.
Никой не каза нищо. Мълчаха. Мислеха. Аз ги гледах. Дори Толедов бе склонил глава, пресмятащ възможните изходи. Ето ги тук, всички сегашни важни клечки, опитващи се да поберат в ограничените си от деградация умове мащабите на съдбоносни избори. Можех само да ги съжалявам. Често забравях, че аз съм една от малкото живи реликви от време, когато думи като култура, образование, естетика и морал са имали някакво смислено значение. Забравях, че за родените след Войната животът се изчерпваше предимно с оцеляването. За тях цивилизацията е нищо повече от ток и течаща вода в тоалетната. Те не знаят какво е стремеж към съвършенство. Не знаят какво е достижение на знанието. А тук се е събрал върхът на това осакатено общество, тънещо в порутения мрак на бившия си просперитет. Връх, който макар едва-едва, все пак мъждука и проявява качествата, които винаги са били определящи прогреса: инициативност, разсъждение, стремеж и въображение.