На тях разчитах да осъзнаят какво искам. Какво те искат, без да го съзнават.
Толедов изправи гърба си. Тонът му беше като на човек, говорещ от името на всички:
— Разбирам доводите, които ми предоставихте. Мисля, че и разбирам същността на ситуацията. Аз ще ви дам пълното си съдействие в предстоящите събития. Защото за едно поне сте прав: бъдещето, към което вървим сега, е задънена улица. И… съм склонен да призная, че опит за промяна на това бъдеще е най-далновидното решение. Въпреки че оставам песимистичен относно изхода на подобно начинание. Ние ще се бием. И ще градим, ако успеем. Но независимо от развоя, знайте едно: ние няма да бъдем приятели. Можем да продължим да си сътрудничим дори за години напред, отвъд моето време. Но някой ден ще дойде момент, когато всеки отново ще поеме по собствения си път. Път и бъдеще, които смята за най-добри.
— А такъв момент може и никога да не се случи — продължи Администраторът. — Никой не знае. Съдбата е твърде мистериозна в това отношение. Засега аз заявявам следното: от името на Дипломатическия корпус и Черните орли, Арсеналът на демокрацията има нашата официална подкрепа.
— И нашата — допълни Президентът.
— Нашата също — рече Архинженерът.
— Аз също подкрепям! — възкликна намусено Шефът на Червената банда.
— Постигнахме консенсус и подкрепяме — важно произнесоха Наемните лордове.
Аз с неимоверно усилие се сдържах да не се свлека на стола си. Огромен товар сякаш падна от раменете ми. Бях успял. Не, бяхме успели. Разполагахме с целия обединен град. Окупаторите нямаха шанс. Щяхме да освободим системата, да намерим планетарния звездолет и галактическата Съпротива най-после, след двеста години, щеше да има шанс. Освен мен, може би единствено Ларл, капитан Топло и Гакар осъзнаваха важността на нашите цели. Беше завладяващо усещане. Но всяко нещо с времето си.
— Благодаря ви — леко задавено казах аз на присъстващите. — Сега, предлагам да ви кажа подробностите за ударните групи. Атаката предстои утре призори. Може да ви се струва прибързано, но не е. Окупаторите вероятно вече знаят, че нещо се готви против тях, затова в наша полза ще е да действаме светкавично.
Започнах да разяснявам бойния план, който бяхме изготвили с Марк, старши оръжейник Рандъл и други с военна практика. Отне по-дълго от очакваното, защото много от присъстващите не бяха наясно с военния занаят. Имаше няколко полезни предложения, които помогнаха да се изгладят слабите места. След проточено обсъждане, съгласие бе постигнато между всички. Останаха ни няколко часа почивка. Лидерите щяха да пренощуват тук, а междувременно съобщения бяха разпратени из целия град, за да се събере новосформираната армия и да се въоръжи с инвентара на Хранилище 1. Администраторът с кисела любезност осигури апартаменти на оставащите. Постепенно присъстващите се оттеглиха от офиса.
— Пфу, туй беше тегаво — каза Марк и се тръшна тежко на стола си. Лидерите и техните делегации продължаваха равномерно да се разотиват.
— Да, съгласен съм — провлачих аз уморено.
Риз се извърна към мен с грейнали очи.
— Текс, това беше невероятно! Беше… беше досущ като в някоя книга! — каза тя.
— Хм — изсумтя Ларл. — Да, определено изнесе надута реч.
— Не беше надута — възрази му Риз недоволно. — Казва се драма! Ти изобщо чел ли си?
Ларл се изцъкли. Сигурен бях, че под козината е станал морав.
— Аз… аз… разбира се, че съм чел!… — запелтечи той.
Аз и Марк избухнахме в смях.
— Чел съм, по рекстразите! — възкликна Ларл раздразнено.
Ние продължавахме да се смеем. Риз също прихна смутено.
Видях, че дори Гакар леко се усмихва.
Капитан Топло се покашля.
— Мисля, че предвид времевия ресурс, с който разполагаме, ще е добре да го оползотворим за почивка — каза той с лекторски тон.
— Мхм, съгласен — кимна Марк. — Спи ми се яко.
Риз и Ларл се спогледаха.
— Да, наистина е време… — започна дразавърката.
— … за лягане — довърши найтът.
— Хайде да се омитаме тогава — рекох аз и наклоних периферията на федората си.
Ние вкупом напуснахме офиса на Администратора. Гакар, заради размера си, тръгна по стълбите, последван от капитан Топло. Риз и Ларл поеха след тях. Аз и Марк се отправихме към асансьора. Заедно с нас се качиха няколко дипломати и двама арсеналци. Миг преди вратите да се затворят, Лидия се набута с нас. Аз я погледнах изненадано, но не казах нищо.
Слязохме на определения етаж. Марк тръгна към стаята си. Аз понечих да се отправя навън — Толедов ми отмъсти дребнаво, като не ми предостави покрив — но Лидия внезапно ме дръпна за ръкава на шлифера. Последва страстна целувка, притискане и неприлично опипване. Аз се смаях, но миг по-късно похотливостта ме зарази и отвърнах на нейния неочакван жест с не по-малко жар и плам от нея. Натискахме се в продължение на цяла минута, когато Лидия се откъсна от мен и задъхано рече: