— Не тук. Ела в кабинета ми. Там няма да ни зяпат.
Все още объркан от бързия развой на събитията, аз слисано я последвах до кабинета ѝ, който служеше и за жилище. Лидия припряно отключи вратата, грубо и закачливо ме избута вътре и затвори след себе си. Стаята беше меко осветена от една-единствена лампа, стояща зад флоралния параван. Шадраванът тихо ромолеше. Отворих уста да кажа нещо, но нейните устни се впиха в моите и аз забравих думите си. Езикът на Лидия препускаше по зъбите ми и се извиваше като змиорка. Аз обгърнах тялото ѝ с ръце и нежно проследих извивките ѝ, леко притискайки стегнатата плът. Лидия издаде глух стон и нетърпеливо започна да ме разсъблича.
Това се оказа трудна задача. Под шлифера си носех наскоро придобита броня на Арсенала. Неохотно отделих тялото си от Лидия и ѝ помогнах да махне бронята. Най-сетне захвърлих задушната тенекия и се върнах към опипването на пълните гърди на Лидия. Шапката ми отхвърча нанякъде — но все пак я проследих с крайчеца на окото си — микрофибралната риза също. Свалих и ботушите. Новият, тежък револвер тупна шумно на пода. Тогава забелязах нещо странно. Лидия не се събличаше. Започнах да поправям тази грешка, пресягайки се меко да сваля презрамките на роклята ѝ.
Изведнъж тя ненадейно се отдръпна от мен. Аз се сепнах, отново хванат неподготвен от неочакваната промяна в поведението ѝ. Твърдо решен да изразя протест, питайки какво става, аз понечих да кажа нещо, но Лидия отново ме прекъсна:
— Чакай, чакай, тази рокля е официална. Не бива да я изгаряме в огъня на нашата любов — засмя се тя. — Ей сега за секунда ще я сваля зад паравана. Седни и си налей нещо.
Тя изчезна зад хартиената преграда. Лампата осветяваше по изключително привлекателен начин фигурата ѝ. Аз седнах зад бюрото до прозореца. Инстинктите ми крещяха, че нещо не е наред, но потъналия ми в сексуална мъгла и изтощение мозък беше твърде бавен, за да осмисли знаците. Аз зяпах отнесено силуета на Лидия и мислех какво, по рекстразите, става.
Великият космос не закъсня в отговора си на моя безмълвен въпрос.
Лидия излезе иззад паравана. Ръката ѝ стискаше пистолет. Изражението ѝ беше безкрайно тъжно. Но очите ѝ бяха студени и лишени от емоция.
Аз замръзнах на място.
— Лидия, какво правиш?
— Текс, съжалявам… но трябва да те убия.
— Защо? — рекох аз, колкото да печеля време. Бях шокиран, но безкрайно тренираните ми умения се задействаха. Огледах я. Изражението ѝ беше измъчено, но ръката, с която държеше пистолета, не трепваше грам. Лошо. Много лошо.
— Текс, винаги съм те обичала — отговори Лидия с овладян глас. — Винаги. Ти обичаш ли ме?
— Знаеш много добре отговора на този въпрос, Лидия. Никога не съм искал да те изоставя. Войната обаче промени много неща. Промени нас. Промени мен. Но аз никога не си простих заради решението, което взех. Обичам те, Лидия. Сега и винаги.
Тя кимна. Дулото зееше срещу голото ми тяло.
— Защо? — повторих аз.
— Нямам избор — промълви Лидия. — Тяхната воля е такава. Те искат да си мъртъв, Текс.
— Кои „Те“? Орденът? Окупаторите?
— Не — прошепна тя. — Те са по-силни. По-могъщи. Те са нашите истински господари, Текс. Аз изпълнявам тяхната воля.
Аз се замислих за секунда.
— Агресорите — прошепнах в отговор. — Те дърпат конците на окупаторите. Те са тези, които наистина управляват галактиката.
— Да — отрони Лидия.
— За какво желаят смъртта ми? Същата ли е причината, поради която убиха агент Картър? Страх ги е от освобождението на една дребна колония ли? Или искат да ни попречат да намерим планетарния звездолет?
— Не знам — поклати глава Лидия. Една дребна сълза се търкулна по бузата ѝ. Очите ѝ обаче останаха все така тъмни и мрачни. Решителни. Непоклатими. Душата ѝ мъждукаше, но щом пистолетът гръмнеше, последното пламъче щеше да угасне в нея.
Последва кратко мълчание.
— Ще ме застреляш ли? — казах аз, въпреки че знаех отговора.
— Нямам избор.
— Винаги имаш избор! Ела с мен. Помогни ми да се боря срещу тях, Лидия. Можем да спечелим.
— Не… не можем — Лидия дръпна ударника. — Защото ние сме в грешка.
Аз бях обзет от онези кратки, митични моменти, където времето сякаш се забавя до степен да спре напълно. Не за да премине животът ми пред очите. Това е за обречените. Аз смятах да се боря. Вероятно щях да свърша с куршум. Нямах броня. Нямах шлифер. Револверът ми беше в другия край на стаята. Аз бях в безизходица. И за Лидия това беше напълно вярно предположение. За мен обаче, оставаше един-единствен ход.