Лидия дръпна спусъка.
Аз активирах лазерния лъч на кибер-окото.
Светлината е по-бърза и от най-високоскоростния материален куршум.
Случиха се няколко неща едновременно.
Лидия изпищя и залитна. Пистолетът гръмна глухо, като удряне на тежка книга върху бюро. Гореща вълна облиза слепоочието ми. Образът от кибер-окото угасна. Дезориентиран, аз скочих, събаряйки стола назад, хвърляйки цялото си тяло настрани от огневата линия. Преобразувах падането си в странично кълбо. Озовах се до колана с револвера. Със светкавични рефлекси извадих оръжието от кобура, вдигайки го на прицел. Срещу мен Лидия, с обгорен белег на бузата, направи абсолютно същото. Щях да стрелям, Лидия също. Осъзнах, че смъртта ни ще бъде взаимна.
Тогава стената до Лидия избухна. Гакар влетя сред купчина отломки, смазвайки Лидия с гигантското си тяло. След драксата се втурнаха капитан Топло и Марк в пълно бойно снаряжение. Оръжията им подскачаха напосоки в търсене на потенциални врагове. Такива нямаше. Всичко беше свършило.
Гакар се надигна със сериозно изражение, изтупвайки се. Аз слисано се изправих, стиснал револвера. Погледнах Лидия. Вратът ѝ беше счупен, заедно с поне още дузина кости. Лицето ѝ беше застинало в тъжна решителност, а очите ѝ завинаги щяха да останат със студения мрак в тях. Скръб, пареща и внезапна, ме прободе в сърцето. Сълзи премрежиха погледа ми. Пулсиращото усещане в гърдите ми се превърна в алена болка и аз залитнах напред. Марк и капитан Топло ме уловиха, преди да се строполя.
— Спокойно, спокойно — рече Марк. — Да не са ти дали отрова? Текс, добре ли си?
Аз завъртях око към него, после го отвърнах. Не исках да гледам. Не исках да знам. Лидия беше мъртва. Погледнах Гакар. Той не беше виновен. Много преди животът физически да я напусне, Лидия беше убита. Убита от същите, които искаха да убият и мен. Моята любов. Моята утеха. Моята последно останала смисленост в живота. Споменът за Лидия и мен, прекарващи времето си заедно преди Войната, изпълни съзнанието ми. Много неща се бяха случили, но едно се оказа пределно ясно — аз никога не бях преставал да я обичам.
Те ми я бяха отнели. Те бяха опустошили нейната любов. Те бяха изтръгнали от нея нишката, която ни свързваше. И я бяха пратили срещу мен.
Те щяха да си платят.
Лежах известно време, преди да разбера, че капитан Топло и Марк меко ми говорят нещо. Болката в гърдите все още ме задушаваше. С усилие на волята, аз се изправих на крака, пренебрегвайки протестите на приятеля си и на учения. С каменно изражение, аз се взрях в алените ириси на Гакар.
— Как? — рекох с твърдостта на гранит.
Очите на драксата проблеснаха печално.
— Покварата може да достигне и най-достойните.
Аз се извърнах. Това не беше отговорът на моя въпрос, но той обясняваше всичко. Другото беше без значение.
Наведох се да взема револвера. Сетих се, че не нося колан, в който да го затъкна. С премерени и безстрастни движения взех дрехите си и бронята. Бавно и преднамерено започнах да ги обличам. Останалите мълчаха. Разрушената стена и шумотевицата привлякоха вниманието на етажните пазачи. Те тревожно надникнаха в разбитото помещение. Аз се облякох и прибрах револвера си. Без да се обръщам, казах през рамо:
— По-добре да си починем. Утре ни чака битка. И ще ми трябва био-батерия.
Минах покрай изненаданите охранители, сякаш не бяха там. Нахлупих шапката си ниско над очите и излязох.
20
Смъртта на Лидия вдигна доста шум. Последствията обаче бяха задушени в зародиш с помощта на Марк и арсеналските кредити. Убийството ѝ бе приписано на окупаторски шпионин, действащ сред нашите редици. Осигурихме си поне десет свидетели, които потвърдиха тази версия. Но това се оказа излишно. Подобен инцидент бе в границите на вероятното и никой не се усъмни. Трагедията дори бе обърната в наша полза, защото лидерите на фракциите сега бяха твърдо убедени, че има нужда от светкавична ответна реакция. Единствено Толедов беше бесен. Изглежда той беше чукал Лидия регулярно. Копеле нещастно.
Марк ми обясни, че тъкмо се прибирал в отредената си стая, когато покрай него профучал Гакар, следван плътно от капитан Топло. И двамата сякаш гонели нещо. Марк стреснато ги последвал. Те завили по един от коридорите и тогава Гакар се засилил, минавайки през стената, вместо да вземе нов завой. Нататък знаех историята. Колкото до Риз и Ларл, те не бяха чули нищо за разигралата се трагедия. Риз се натъжи и изказа съжаление, когато научи какво се беше случило. Още повече, щом разбра за чувствата ми към Лидия. Дори Ларл склони глава и измънка съболезнования.