Хенри Фелсън
Космонавтът идва
Опитвах се да съставя речта си за пред нашето Градско събрание и подобно на повечето писатели се взирах през прозореца за вдъхновение. Наблюдавах едно малко бяло облаче, когато аднаксаска летяща чиния пресече линията на погледа ми и изчезна по посока на гората Рацца.
Сега живеех в Сентър Вали, Айова, с моята жена, родена на Земята и двете ни деца и бях приел външния вид на землянин на средна възраст, но съм роден на планетата Аднаксас и съм живял там няколкостотин земни години. Преди няколко земни години бях принуден да избягам от родната планета и сторих това с откраднат космически кораб от аднаксаските военновъздушни сили. Затова знаех какво виждам.
Аднаксаският пилот не случайно се беше насочил към гората Рацца. Там, на върха на едно дърво, бях паркирал моята стара летяща чиния и макар да беше невидима за човешките очи, знаех, че космонавтът я бе забелязал и сега се спускаше, за да я изследва.
Обзе ме отчаяние.
До този момент бях сигурен, че съм единственият аднаксасец, който знае за съществуването на Земята. Първият път бях дошъл тук, за да определя Земята за разрушаване, но да употребя един стар аднаксаски израз — „бях оглупен“. Влюбих се в земно момиче.
По тази причина и поради затрудненията да направя своя доклад на Аднаксас, аз избягах обратно на Земята и се ожених за момичето. Установихме се в малък град и заживяхме спокойно.
Но сега Земята беше открита от още един аднаксасец и знаех твърде добре какво означава това. Пилотът щеше да се върне на Аднаксас с доклад и само след няколко часа през Космоса към Земята щеше да се понесе ескадрила от бомбардировачи. Защото според аднаксаския обичай, щом бъде открита нова планета, тя се разрушава, преди да е успяла да извърши някаква агресия над Аднаксас. След това изпращаха екип от учени, които по парчетата установяваха дали това е била враждебно настроена или приятелска планета.
Моето задължение беше ясно. Аз трябваше по някакъв начин да попреча на човека от летящата чиния да се завърне на Аднаксас. Така съществуването и местоположението на Земята щеше да остане неизвестно за моята безмилостна родна планета.
Но как?
Съзнанието, подсъзнанието и аднаксаското ми съзнание отказваха да функционират. Единственият план, който ми дойде на ум, беше да се предам, да тръгна с пилота на летящата чиния и по обратния път, преди да сме стигнали до планетата, да унищожа него и себе си. При мисълта да напусна завинаги жена си и децата си се почувствах така нещастен, че силно изстенах.
— Какво ти е, мили? Да не си болен?
Обърнах се. В рамката на вратата със загрижено лице и кърпа за прах в ръка стоеше жена ми.
— Добре съм — отвърнах тъжно аз. — Причина е речта, която трябва да подготвя. — Хванах се за тази лъжа и продължих по-смело. — Нищо не мога да измисля. Ще изляза да се поразходя. Може това да ми помогне.
— Сигурна съм, че ще измислиш нещо — рече жена ми. — Една добра дълга разходка ще ти проясни главата. Като седиш тук и пушиш толкова много, нищо чудно, че не можеш да мислиш.
Отидох при нея и я прегърнах.
— Довиждане, мила — казах аз, като се опитвах да не издавам вълнението си. После я целунах. — Къде са децата? Искам да си взема довиждане и с тях.
— Какво ти става? — попита жена ми. — Излизаш само на разходка, а както се сбогуваш, човек би помислил, че отиваш на Луната.
Луната! Щом стигнех до този спътник, пътуването ми едва щеше да е започнало. Но жена ми мислеше, че съм землянин, а сега не беше време да й обяснявам, че през последните десет години е била омъжена за извънземно същество, което сега я напуска, за да спаси света. Мисля, че не можете след десет години да кажете нещо подобно на жена си. Вероятно тя нямаше да повярва и на половината от казаното.
Въздъхнах и изрекох последните земни думи, които щяха да излязат от устата ми.
— Да, мила.
След това напуснах къщата и започнах тъжното си пътуване.
— Вземи си шапката! — извика след мен жена ми. — Ако се разхождаш гологлав, след това аз ще слушам оплакванията ти!
Престорих се, че не съм я чул, и продължих пътя си. В главата ми нахлуваха тъжни мисли. Що за безславно начало на една мисия, която имаше за цел да спаси Земята. Исках да се пожертвам, но страшното беше, че не можех да споделя това с никого, дори с жена си. Трябваше уж за малко да се отделя от любимите ми същества, а вече никога няма да се върна при тях. Те щяха да чакат, да се чудят, да се безпокоят и накрая щяха да решат, че съм ги напуснал. После щях да бъда обявен за мъртъв, децата ми щяха да пораснат, жена ми щеше да се омъжи за някой друг, а за мен щяха да си спомнят с неприязън. Да си взема шапката? Тя беше нова и скъпа. По-добре беше да я оставя. Вероятно щеше да бъде по мярка на следващия й съпруг. Това беше най-малкото, което можех да направя.