Стигнах до гората Рацца, хвърлих един последен човешки поглед наоколо и след това се върнах към своята аднаксаска форма, която ме направи невидим за човешките очи. Като сторих това, изпитах страшни болки и бях ужасен от сърцераздирателния звук, който изглежда излизаше от моето тяло. И тогава внезапно се почувствах по-добре. Погледнах се и разбрах. Десетте години добра, домашно приготвена земна храна бяха оказали своето влияние. Аз бях надраснал старата си аднаксаска военна униформа. От внезапната промяна част от копчетата бяха изхвръкнали, а панталоните се бяха цепнали. Въздъхнах и загубих още едно копче.
Разполагах с малко време, за да тъгувам за своята бивша елегантна фигура. Чух изстрелите на няколко пушки (те не бяха на повече от няколко ярда оттук) и почти в същия момент аднаксаската чиния се плъзна над главата ми и се приземи на поляната, където стоях. В мига, в който докосна земята, пилотът я направи невидима за човешкото око.
Чух развълнувани гласове и шум от хора, пробиващи си път към храстите. След малко Дейв Никълс и Джек Уилсън се появиха на поляната с пушки в ръце и се заоглеждаха нетърпеливо наляво-надясно.
— Тук падна! — извика Дейв. — Ударих я и с двата куршума. Най-голямата канадска гъска, която някога си виждал!
— Тя е моя — възрази Джек. — Аз я ударих, след като ти пропусна. Но това не беше канадска гъска, а американска патица. Видях отличителните й белези много добре.
— Тук я няма, но не ще да е отишла далеч с моя куршум в тялото й.
— Твоя куршум! — извика Джек. — Искаш да кажеш моя!
Двамата ми съседи се отдалечиха, като спореха бурно. Люкът на летящата чиния се отвори бавно и космонавтът се огледа внимателно. След това прекрачи прага, стискайки в едната си ръка аднаксаски молекулярен пистолет, а в другата — ръчна кожена чанта.
Знаех, че един изстрел от пистолета му може да разруши цяло село, и забързах към него.
— Не стреляйте! — му извиках на аднаксаски. Космонавтът насочи пистолета към мен.
— Не стреляйте! — повторих аз. — Аз съм един от вашите.
Космонавтът свали пистолета, който (едва сега видях) държеше наопаки.
— Еврика! — възкликна той. — Най-после те намерих! Командирът на ескадра Екс-май-екс, предполагам?
— Да, аз съм Екс-май-екс.
Космонавтът погледна парцаливата ми униформа и шкембето.
— Променил си се — каза той с тъга и прибра пистолета. — Чудно ми е, че си останал жив тук, в изгнание, на милиони светлинни години от цивилизацията. Не ме ли позна?
Погледнах го по-отблизо.
— Външните отличителни белези са ми познати, но не мога да се сетя за името — отвърнах неуверено аз.
— Май-екс-екс — рече той. — От Аднаксаския университет. Преподавал съм ти космическа химия.
— Разбира се — казах аз, — сега си спомням. Но какво правите тук, сър?
— Търся те по нареждане на Президекса — отвърна той. — Очаква завръщането ти с нетърпение.
Тръпки ме побиха. Бях виждал какво се случва на аднаксасците, които са разсърдвали Президекса.
— Когато избяга — продължи Май-екс-екс, — общественото мнение реши, че ти завинаги си се загубил в космоса. Но неколцина от нас чувстваха, че в действителност си се подслонил на някоя далечна планета. След като военните се отказаха от търсенето, на част от нашите учени бе поставена задача да те открият. За първи разузнавателен полет бях избран аз, защото те познавах лично. И ето, че те намерих. Това се казва късмет, нали?
— Да, но за вас — отвърнах покорно аз. — Ще се върна с вас сър. Предполагам, че можем да тръгнем веднага.
Бях готов. Колкото по-скоро тръгнехме, толкова по-скоро щях да унищожа двама ни в космоса.
— Това не е възможно — рече професор Май-екс-екс. — Беше ми наредено, ако те намеря на нова планета, да я изследвам и да отнеса подробен доклад на Президекса. Така той ще знае как да се справи с нея, нали разбираш?
Разбирах. Та нали самият аз се бях „справял“ с други планети по същия начин? Бях унищожил четиринадесет без чужда помощ и сега Земята беше следващата.
Но имаше малка надежда. Професор Май-екс-екс е бил винаги добър човек, макар и малко неразбираем понякога. Ако можех да му покажа какво хубаво място е Земята, колко мили са хората и да го оставя да види красотата на моя семеен живот, може би той щеше да се трогне и да ни пощади. Вероятно щеше да ми позволи да остана на Земята и дори да не съобщи на Аднаксас за съществуването й. Струваше си да опитам. Ако не сполучех, винаги имаше възможност да изпълня първоначалното си решение.