— Сега — каза живо Май-екс-екс, — се уповавам на теб да ми помогнеш в тази мисия, възложена ми устно от министъра на космическите работи. Ти знаеш, че мога да кажа няколко добри думи за теб, когато се върнем на Аднаксас.
— На ваше разположение съм, сър — отвърнах аз, започвайки да го подготвям да погледне с добро око на Земята.
— Добре тогава. Тъй като си успял да преживееш известно време на тази планета, предполагам, че си имал някакви контакти с аборигените.
— О, да — отвърнах аз. — И не само приех тяхната форма, но се ожених за местно момиче и…
— Оженил си се за туземка? — погледна ме с недоверие Май-екс-екс.
— Да, сър — признах аз, изчервявайки се. — Ожених се за местна жителка и имам семейство. В края на краищата мислех, че ще мога да остана тук до края на живота си.
— Не се извинявай, момче — каза дяволито Май-екс-екс. — Не съм изненадан. Познавам ви вас, момчетата от ВВС. Кой друг би могъл да се отправи сляпо в Космоса, да пропътува милиони светлинни години и да кацне на планета с момичета? Искам да се запозная със семейството ти. Може ли да се уреди това, без да разберат кой съм?
— О, разбира се — уверих го аз. — Приемете човешки образ и аз ще ви представя за мой стар приятел от Бруклин. След това, каквото и да кажете, никой няма да го приеме за странно. Аз ще приема по-напред човешки образ, за да ви покажа как изглеждат земните хора. — При тези думи аз върнах обратно обичайния си човешки вид.
Професорът ме разгледа отблизо, като се усмихваше под мустак и си взимаше бележки за бъдещите лекции. Той се упрекваше, че беше пропуснал да вземе със себе си кинокамера.
— Мисля, че запомних как изглеждат земните хора — рече той, отстъпвайки малко назад. — Само след миг се присъединявам към теб, момчето ми.
Малко по-късно той стоеше пред мен в човешки вид. Беше съвсем нормална мостра на човек. Дори ми се стори твърде позната. Погледнах го втори път по-отблизо. Професорът се беше променил в точно мое копие.
— Извинявайте, сър, но вие сте точно мое копие.
— Добре го направих, нали?
— Но, сър — продължих търпеливо аз, — това е неудобно. Би било по-добре, ако заприличате на някой друг човек.
Професор Май-екс-екс се опули.
— Какво искаш да кажеш, Екс-май-екс? Не са ли всички хора еднакви?
— Не, сър — отвърнах аз. — Няма двама еднакви хора, с изключение на близнаците.
— За Президекса, човече! — възкликна професорът. — Ако всички те изглеждат различно, как тогава се разпознават един друг?
— Вие трябва да запомняте всяко лице и чие е то — поясних аз.
— Никога не съм чувал за такъв хаос — запелтечи професорът. — Колкото се отнася до Аднаксас, където всички си приличаме, щом погледнеш някой човек, веднага познаваш кой е той. А да няма двама души, които да си приличат не е нищо друго освен репродуктивна анархия. Твърде небрежна етногенетика1, според моя учебник.
— Само ни дайте време, сър — отвърнах аз. — Ние тук сме млада планета и още не сме шлифовани, но прогресираме. Ето, само вчера видях две жени, които носеха еднакви шапки и лицата им също изглеждаха еднакви.
Професорът измърмори нещо под носа си и отново се промени. Той се превърна в колеблив възстар джентълмен с очила и малки рошави мустачки, в неогладен вълнен костюм и черна мека шапка. Чантата остана непроменена. Решихме да се нарича Джордж Хоскинс.
— Кажи ми, Хенри — ме попита професор Хоскинс, когато се отправихме към града, — какво представлява тази планета?
— Земята е една велика малка планета, сър — отвърнах аз. — Пълна е с училища, църкви магазини и транспортни средства. Развива се с големи темпове. За мен, така далеч от родината, тя стана истински дом, сър, и аз я обикнах.
— Как са настроени аборигените?
— Приятелски, като всички чуждоземци — отвърнах аз. — Това е най-характерният белег на земянина, сър. Желае мир и приятелство със всички.
— Добре — намръщи се професорът, — но точно преди да се приземя, чух множество експлозии, а няколко топчици пробиха корпуса на летящата чиния и профучаха съвсем близо покрай главата ми. Това ли е обичайният поздрав, с който твоите земяни посрещат гост от друга планета?
— Това не бяха изстрели на военни, сър — засмях се аз. — Двама мои съседи ви взеха за дива патица.
— Един от враговете на хората ли?
— О, не — отвърнах аз. — Дивите патици са безобидни птици и са големи приблизително колкото вашата чанта. Те не могат да причинят зло на човека.
— Защо тогава хората ги стрелят?
— За спорт и забавление — започнах аз. — Много е вълнуващо да…