Нахраниха коса с малко хляб, който той погълна на няколко пъти. Майката на двете момчета се съгласи да задържат птицата и похвали Майкъл за решението. Бари се ядоса и разплака, изхленчи нещо, че косът го плашел и че щяло да е по-добре, ако баща им бил жив, за да го защити. После изтича в детската стая и се качи на леглото, като зарови очи в пухената си възглавница. Бродерията с Мечо Пух подгизна от сълзите му. Косът обаче се чувстваше добре. Беше му хубаво, че се намира на сигурно място. Беше му хубаво, че го хранят, докато той не може да лети. Беше още малка птица, но много скоро щеше да порасне. Крилото му щеше да заздравее и той да се научи да лети. Сега обаче още беше рано — а и бе намерил прекрасно семейство, което да го пази.
Бари беше на пет годинки, а Майкъл на седем. Баща им бе умрял преди година. Връщал се късно през нощта с кола, но бил много уморен и само за секунда притворил очи. Само за една кратка секунда се отпуснал, но това било достатъчно. Когато ги отворил, срещу него вече се носел, огромен камион, а фаровете му, накарали очите отново да се присвият. Успели да разпознаят баща им само по някакъв пръстен, с издълбано „на Питър Остин с любов“. Но това беше станало преди година. Беше изминала една пълна година. Тогава се бе появил косът и беше донесъл онова нещо. Никой не знаеше за него — никой, само Бари, косът и Мечо Пух, който се смееше от разноцветните конци на бродерията.
„Тръгнал кос, гол и бос, през полето с вирнат нос“ — пееше косът, стъпил на бетонния парапет. „Тръгнал кос, гол и бос…“. Бари беше затиснал главата си с възглавницата. Навън беше тъмно — беше нощ и всички спяха. Под него, на първия етаж на леглото се чуваше тихото дишане на Майкъл. Майка им спеше в съседната стая. Бе съвсем тихо.
Чуваше се само песента на коса. Той чуруликаше, тананикаше си в черната нощ. Там отвън, свит в кашона, той грачеше своята провлачена мелодия. Дали беше красива? Може би. Може би, ако беше ден, а не тъмна нощ. Ако пееше от дърво, а не от картонен кашон, застлан с парцали, и най-важното, ако не беше този кос. Точно този кос, когото Бари мразеше най-много от всичко. И в това чуруликане момчето долавяше познатите думи „Тръгнал кос, гол и бос… Чуваш ли ме Бари, чуваш ли ме? Тръгнал кос по шосето и видял как един камион размазва малка като кибритче кола. Това баща ти ли беше, Бари? Неговият врат ли изхрущя така? А, кажи де, не те чувам? Бари, обади се.“ И пак „Тръгнал кос, гол и бос… кого да си избера този път, а Бари, кого да си харесам. Кого да посочи малкият кос. Ти кажи. Ти си мъжът в къщата. Тръгнал кос, гол и бос…“
Бари често оставаше сам вкъщи, докато Майкъл ходеше на училище, а майка им на работа. Сега той стоеше в тясната кухничка с голям прозорец, гледащ към терасата. Там беше кашонът, а в кашонът сигурно стоеше косът. Вече се беше научил да лети, изхвърчаше от кутията и се бавеше навън няколко часа. После обаче отново се завръщаше и лягаше да си почине. Бари го беше видял как се прибира. Беше кацнал на перваза и чистеше с клюн перата си. Те бяха окаляни, изцапани с мръсотия и боклуци. Косът стоеше и от време на време отваряше клюна си широко. Веднъж Бари бе видял съсирена кръв по него. Може би беше сгрешил. Може би се бе въобразил. Сигурно всичко беше измама. Косът, смъртта на баща му. Бари се заслуша в тишината. Може би сега някой щеше да позвъни на вратата. Баща му щеше да стои на входа — засмян и весел като преди. Този път нямаше да носи подаръци. Те нямаше да са необходими. Той щеше да е най-големият подарък. После Бари щеше да го прегърне, да се държи сякаш нищо не се бе случило. Щеше да го изведе на терасата, а там всичко щеше да е подредено и чисто. Кашонът щеше да лежи празен и в него никога повече нямаше да живее косът и никога не бе живял. Защото косът си беше отишъл — там от където бе дошъл.
Бари излезе предпазливо на терасата. Остави вратата открехната. Просто така, за всеки случай. Приближи до картонената кутия. Беше до половина покрита, а наоколо беше разхвърляна перушина. Пепеляво-черни пера, сплъстени от кал и мръсотия. Бари усети неприятна миризма. Нещо в него се повдигна, догади му се и той почувства, че ще повърне. Успя да се сдържи. Продължи напред. Беше само на две крачи от кашона и ако искаше можеше да се надвеси и да надникне вътре. Само ако искаше. Момчето усети, че вътре нещо помръдва. Долови някакво движение. Косът се беше върнал. Сигурно бе отлетял някъде, бе скитал часове, а сега отново се беше върнал обратно. Бари превъзмогна погнусата и растящия страх. Направи една малка крачка към кашона. Към коса — към малкия гаден кос. После направи още една крачка. Малкото му като тенис топка сърчице захлопа силно. Бари се надвеси над кашона. Искаше да избяга, да се махне оттук. Да се втурне в стаята и да залости вратата. Косът нямаше вече да го плаши. Щеше да е останал навън, далеч, зад бетонните стени и дървената врата. В купчината парцали, полепен от мрака в кашона, косът стоеше с прибрани под тялото крака. Беше затворил очи, но Бари добре знаеше, че не спи. Косът беше буден. Да, беше буден и го наблюдаваше. Наблюдаваше всяко негово движение, постъпка, действие. Следеше го под полупрозрачните клепачи. Косът искаше да знае всичко и всякога, за да е подготвен. Момчето отвори докрай картонения похлупак и дневната светлина нахлу на талази в кашона. Освети го, а косът отвори очи. Малки черни топчета. Кръгли и изцъклени. Пусти, като безлюден остров, тъмни, като беззвездна нощ и студени. Студени като мъртвец… Пръстът стоеше там, на няколко сантиметра от птицата, омотан в парцали и боклуци, които косът беше довлачил. Истински човешки пръст. Показалец, може би десен показалец. Откъснат, лежащ безжизнено в кашон пълен с парцали и един малък кос. Бари затвори очи и отдръпна глава. Провеси се през балкона и повърна. Стана му по-леко и отново надзърна в кутията. Нещо ставаше. Искаше да извика, но гърлото му бе сухо като шкурка. Искаше да избяга, но краката му тежаха поне три тона. Бари стоеше хипнотизиран и наблюдаваше. Наблюдаваше как косът отваря окървавената си човка, как писука, а очите му светят с дяволски огън. Наблюдава как косът стъпва върху откъснатия пръст и поглежда към Бари.