— Къде си ходил, жалка гадинко? — прошепва момчето — В кой свят си ходил и защо си се върнал отново? — А косът стои и сякаш се усмихва, защото клюнът му потреперва победоносно.
— Виж тук, малки Бари — сякаш програква птицата — Виж какво съм ти донесъл — и избутва парчето месо. Откъснатият показалец. Десен или може би ляв. — Виждаш ли този пръстен, Бари? — пита косът и очите му тъмнеят кръвнишки — Ти не можеш да четеш, но аз ще ти кажа какво пише на него. Пише „на Питър Остин с любов“. На Питър Остин с любов, а Бари? Това името на татко ли беше, а? Името на татко. Ей Бари, върни се! Защо бягаш, къде отиваш? Бари!
Бари изтича в стаята и залости вратата. Това не беше истина, това не можеше да бъде вярно. Косът трябваше да си отиде. Веднага!
После няколко пъти преравяха кашона, но не откриха нито отрязан пръст, нито пък пръстена сред парцалите. Майкъл се посмя, каза, че Бари е страхливец и с това въпросът се приключи. За всички, но не и за Бари. Той знаеше. Разбираше всичко много добре. Можеше да прочете и разгадае, какво значи тази тъмнина в очите на коса. Значеше болка. Значеше злоба и ужас. Косът носеше смърт. Той бе виновен. Косът бе убил баща му преди една година. Бе го убил, а сега танцуваше над трупа му. Кълвеше очите му и късаше пръстите на ръцете му. „Тръгнал Кос, гол и бос…“ пееше птицата всяка нощ в мрака, там където се чувстваше най-добре. Духаше ли вятър, косът се смееше. Валеше ли сняг, косът тържествуваше. Умреше ли някой, косът пееше. И пак „Тръгнал кос, гол и бос…“. Бари загуби съня си. Всяка нощ слушаше това. Всяка нощ, той тръпнеше в уплаха. Чакаше да заспи и си представяше как косът отвежда и него в своето царство. Без значение къде, важното бе, че владенията му се простираха отвъд. Една единствена дума.
Но Бари я бе научил и запомнил завинаги. Отвъд! Не на оня свят, не на другата земя. Отвъд! Това значеше много.
Бари откри окото намотано в парцалите няколко дни след като бе забелязал и пръста. Беше синьо око, но вече не бе красиво. Момчето го видя само за една малка част от секундата, но това беше достатъчно, за да разбере, чие око бе това. Синьо, като цъфнала незабравка, дълбоко като планинско езеро, но помътняло като водата в блато.
— Защо правиш това — бе извикал Бари и бе вдигнал крак срещу коса. Птицата бе изписукала грозно, бе опулила двете си топчета и нападателно бе отворила човка. После беше изхвръкнала от кашона.
„Тръгнал кос, гол и бос…“ — стържеше в мрака. Скриптеше и се триеше, сякаш две ламарини правят любов. „Бари, чуй ме добре Бари“ — кискаше се косът — „искам утре да целунеш леля си Нора за последно. Знам, че имаш такава леля и знам, че ще ви идва на гости. Но Бари, ти я прегърни за сбогом, защото малкият весел кос си избра кого да заведе у дома. Тръгнал кос гол и бос…“ Бари скочи от втория етаж на леглото. Тупна на пода, стъпи на криво и едва се сдържа да не извика от болка. Вече нямаше значение дали ще събуди Майкъл, дали ще събуди майка си или съседите. Даже още по-добре. Нека всички станат от сън. Нека се съберат точно тук, на средата на малката стая и нека всички излязат на терасата където е косът. Да чуят песента му, да повярват в думите. Бари излезе на балкона и отвори кашона. Вътре беше косът. Ухилен, с отворен клюн. Перата му бяха опръскани с кръв. До него стоеше медальонът. Скъпият златен медальон на леля Нора. Сестрата на майката на Бари. Добрата леля, обичната леля, хубавата леля. Нейният медальон в устата на коса! Под ноктите на коса! Защо? Защо, защо правиш това — викаше Бари — защо си избрала мен, точно мен, птицо проклета? — После момчето сграбчи медальона, стисна го в потната си от ужас ръка и скокна през вратата. Пердето се метна до тавана от станалото течение, после пак се свлече безжизнено. Някой на терасата пееше — беше косът.