„Докосни ме с ръка!“ — пееше косът. Бари се протегна. Пръстите му се изпънаха и затрепериха. Още малко и щеше да го достигне. Мъжът се олюля и се понесе към застлания с плочки тротоар. Само две секунди преди това няколко мисли бяха пробягали едновременно в съзнанието му. — Косът — помислил си бе той — На парапета няма кос. — после няколко думи се бяха втурнали през полукълбата. — Татко, мамо, Майкъл! Малка Мери!
Двете момчета минаха под вековното дърво. Беше топло и задушно време. Скоро нямаше да вали. Едното от тях извика радостно:
— Виж там — и посочи към ствола. На земята лежеше малка птица. Беше проскубана, с пепеляво сива перушина и жълт клюн.
— Сигурно си е счупило крилото — каза другото момче.
— Не можем да го оставим тук — смили се първото.
— Хайде да го занесем в къщи.
Докато едното дете го повдигна от земята косът премигна очи и отвори клюн. Засмя се, а освен писукането отекна и песента: Тръгнал кос, гол и бос, през полето с вирнат нос…" Момчетата се загубиха зад ъгъла, смеейки се високо като стискаха коса в ръце. Щяха да го занесат в къщи, да се грижат за него. Да му дават храна и вода. А той щеше да им се отблагодари. Така, както бе правел винаги.
И пак „Тръгнал кос, гол и бос, през полето с вирнат нос…“
07.06.1999