Кралят сякаш не забелязваше наблюдаващите го монголи, докато чакаше прислужниците да приключат. Очите му бяха тъмножълти, почти като на Чингис, но им липсваше способността да вдъхват ужас. В сравнение с хана корионският крал бе като агънце.
Прислужниците свършиха работата си и погледът на краля най-сетне се насочи към арбана, който бе довел Джелме. Чагатай гледаше владетеля и се чудеше как е възможно да носи толкова дебели дрехи в този летен ден.
Когато кралят заговори, Чагатай не разбра нито дума. Подобно на Джелме, трябваше да изчака превод на дзински език, който беше овладял с мъка. Дори тогава едва схващаше смисъла и слушаше с растящо объркване. Не обичаше чуждите езици. Щом знаеш думата за кон, защо да използваш и друга? Разбираше, че хората от далечни страни няма откъде да знаят как се говори правилно, но бе убеден, че са длъжни да се учат и да престанат да бръщолевят така, сякаш всички езици имат еднаква стойност.
— Изпълнихте обещанията си — тържествено изрече преводачът, прекъсвайки мислите на Чагатай. — Каракитанските крепости горяха много дни и онзи противен народ бе премахнат от прекрасната ни страна.
Отново настъпи мълчание и Чагатай се размърда неудобно. Корионският двор явно обичаше да не бърза. Спомни си питието, което наричаха „нок ча“. Джелме се бе намръщил, когато Чагатай изгълта чашата си наведнъж и я протегна за още. Явно светлозелената течност беше прекалено скъпа, за да се пие като вода. Сякаш един воин трябваше да го е грижа как ядат и пият другите! Чагатай ядеше, когато беше гладен, и често пропускаше изисканите угощения в двора. Не можеше да разбере интереса на Джелме към учтивите ритуали, но не беше говорил за това. Даде си дума, че когато оглави монголската държава, няма да позволи подобни преструвки. Храната не е нещо, на което трябва да се отделя толкова много време и толкова много подправки. Нищо чудно, че корионците бяха на път да бъдат покорени. Щеше да ги накара да говорят един език и да ядат най-много две-три различни ястия, приготвяни бързо и без излишно суетене. Така щяха да имат повече време за упражнения с оръжия и за каляване на тялото.
Зареяните му мисли пресекнаха, когато Джелме най-сетне заговори, явно преценявайки всяка дума.
— Добре, че каракитаните решиха да атакуват съгледвачите ми. Нуждите ни съвпаднаха за техния разгром. Говоря от името на великия хан, чиито воини спасиха страната ти от ужасния враг. Къде е откупът, обещан от министрите ти?
Докато течеше преводът, кралят леко се стегна на трона си. Чагатай се запита дали глупакът не е приел думите за обида. Може би беше забравил за разположената на лагер край града войска. Достатъчна бе една заповед на Джелме, за да подпалят полираните греди над главата му. Все още не можеше да си обясни защо не са го направили. Нима Чингис не ги беше пратил да усъвършенстват уменията си? Чагатай смътно признаваше, че воденето на преговори е изкуство, което тепърва трябва да изучава. Джелме се бе опитал да обясни нуждата да се спогаждат с чуждоземните сили, но Чагатай не го разбираше. Човекът беше или враг, или приятел. Ако е враг, всичко можеше да му се отнеме. Усмихна се при тази мисъл. Ханът не се нуждае от приятели, а единствено от слуги.
Отново се замечта как ще управлява народа си. Племената никога нямаше да приемат брат му Джучи, дори и да беше син на хана. Още преди години Чагатай се бе погрижил да разпространи слуха, че Джучи е плод на изнасилване. С хладното си отношение към момчето Чингис бе позволил мълвата да пусне дълбоки корени. Чагатай се усмихна при спомена и ръката му се плъзна към дръжката на меча. Баща му го беше дал на него вместо на Джучи — оръжието, което бе видяло раждането на един народ. Дълбоко в сърцето си Чагатай знаеше, че никога няма да положи клетва за вярност към брат си.
Един от министрите се наведе към трона и зашепна. Приглушеният разговор се проточи и придворните видимо се спаружиха в своите одежди и скъпоценности, но най-сетне министърът се оттегли. Кралят заговори отново и преводът не закъсня.
— Почтените съюзници могат да приемат дарове в израз на новото приятелство, както бе обсъдено — каза кралят. — Сто хиляди листа пергаментова хартия, плод на много луни труд, са подготвени за вас. — При тези думи събралата се тълпа корионски благородници замърмори, макар че Чагатай не можеше да си обясни защо смятат хартията за толкова ценна. — Изтъкани са десет хиляди копринени ризи и е приготвено същото тегло нефрит и сребро. Двеста хиляди квана желязо и още толкова бронз дойдоха от мините и от гилдията на металурзите. От моите собствени складове са извадени шейсет тигрови кожи, увити в коприна и готови да потеглят с вас. И накрая, осемстотин каруци дъб и бук са дар от династия Ван в знак на благодарност за победата, която донесохте на народа на Корио. А сега си идете с мир и чест и ни смятайте за ваши съюзници.