— Обаче знаеш. Пратениците винаги знаят. Говори или ще ти отрежа езика.
Младежът забрави колебанията си и заговори бързо.
— Други двама са препуснали да върнат военачалниците при хана, господарю. Това чух.
— И войските са у дома? Упражняват ли се, или просто чакат?
— Имат заповед да стопят зимните мазнини, господарю.
Хазар видя Самука да се ухилва и изруга под нос.
— Значи наистина е война. Връщай се обратно по моя път и предай на брат ми: — „Идвам“. Достатъчно е.
— Да кажа ли, че ще пристигнеш преди зимата, господарю? — попита пратеникът.
— Преди първия сняг — отвърна Хазар. Плю на земята, докато онзи се отдалечаваше. Беше превзел всеки град на сто мили около Кайфенг, оставяйки императора заобиколен от руини и без продоволствия. А ето че трябваше да тръгне, когато победата му бе в кърпа вързана. Видя, че Угедай се е ококорил от вълнение, и извърна очи.
Хубаво щеше да е да види братята си отново. Запита се разсеяно дали Джелме или Субодай могат да се мерят с него по богатствата, награбени от дзинските градове. Бяха изсекли цели гори, за да направят каруци, които да возят плячката. Дори бяха набрали новобранци от местните, така че Хазар се връщаше с две хиляди души повече. Въздъхна. Най-много му се искаше да занесе на Чингис костите на император. Останалите трофеи изобщо не го интересуваха.
3.
Чингис излезе да разходи кобилата си из откритата степ и препусна в галоп, така че топлият въздух засвистя покрай него и развя дългата му черна коса. Носеше само лека туника без ръкави, която разкриваше нашарените му от множество белези ръце. Панталоните, които триеха хълбоците на животното, бяха стари и потъмнели от овнешка мас, също като меките ботуши в стремената. Не носеше меч, но калъфът за лъка бе закрепен здраво зад кръста му, а през гърдите му минаваше коженият ремък на малък ловен колчан.
Небето беше потъмняло от птици. Чуваше се плясъкът на крилете им, когато ястребите ги връхлитаха и се връщаха с плячката при господарите си. В далечината три хиляди воини бяха образували плътен пръстен и яздеха бавно, като подгонваха пред себе си всичко живо. Скоро пръстенът щеше да е пълен с мармоти, сърни, лисици, плъхове, диви кучета и хиляди други животинки. Чингис видя, че земята е почерняла от тях и се усмихна, предвкусвайки предстоящия лов. Един елен побягна от кръга, като пръхтеше от страх, и Чингис го свали с лекота, пращайки стрела в гърдите му. Самецът падна и зарита, а ханът се обърна да види дали брат му Хаджиун е забелязал изстрела.
В кръговия лов нямаше нищо спортсменско, но пък той осигуряваше храна на племената, когато месото намаляваше. На Чингис това му харесваше и той поставяше в центъра онези, които искаше да почете. Освен Хаджиун там бе и Арслан — първият, който положи клетва пред него. Старият ковач беше на шейсет, тънък като нож. Яздеше добре, макар и малко сковано, и Чингис го видя как улучва един гълъб, който прелиташе над главата му.
Борецът Толуй препусна в галоп, наведен ниско в седлото, за да хване един тлъст мармот, който панически бягаше в тревата. От високата трева се появи вълк и подплаши понито му. Чингис се разсмя, докато масивният воин се мъчеше да се задържи в седлото. Денят беше хубав и кръгът почти се затваряше. Сто от най-ценените му командири препускаха насам-натам, докато земята потъмняваше от плътния поток животни. Тичаха толкова нагъсто, че смазаните от копитата бяха повече, отколкото улучените от стрели. Кръгът се затвори, докато конниците не се озоваха рамо до рамо, а мъжете в центъра изпразниха колчаните си.
Чингис забеляза планинска котка и препусна след нея. Видя, че Хаджиун също я преследва, и изпита задоволство, когато брат му се отклони и му остави да я убие. И двамата бяха в края на трийсетте си години, силни и великолепно сложени. След като войските се завърнеха, те щяха да поведат народа към нови земи и Чингис се радваше на това.
Беше се върнал от дзинската столица изтощен и измъчван от болка. Трябваше му почти цяла година да възстанови здравето си, но сега слабостта бе само спомен. С приближаването на есента той почувства някогашната си сила, а заедно с нея се върна и желанието му да смаже онези, които бяха дръзнали да убиват неговите хора. Искаше враговете му да са горди и силни, за да може да ги унизи още повече в отмъщението си.
Посегна за нова стрела, но колчанът му беше празен. Въздъхна. Момчетата и момичетата в лагерите щяха да изтичат с чукове и ножове, за да завършат клането и да приготвят труповете за голямото пиршество.