Съгледвачите бяха съобщили, че войските на Хазар и Субодай са само на няколко дни път. Военачалниците му щяха да бъдат почетени с оризово вино и черен айраг при завръщането си. Запита се колко ли са пораснали синовете му за тези години. С вълнение си мислеше, че ще тръгне на война с Чагатай и Угедай, ще завладяват нови земи, така че и те да бъдат ханове.
Знаеше, че Джучи също се връща, но това беше стара рана и той не се задържа върху нея. Беше се радвал на мирни години с жените и малките си деца, но бащата небе не му бе отредил да прекарва времето си тихо и спокойно, докато светът спи.
Насочи се към Хаджиун, който тупаше Арслан по рамото. Земята помежду им бе почервеняла от кръв и козина, между копитата тичаха момчета и си подвикваха възбудено.
— Видяхте ли голямата котка, която свалих? — обърна се Чингис към двамата мъже. — Трябваха две стрели само за да я забавя.
— Чудесен удар беше! — извика Хаджиун. Лицето му лъщеше от пот. Едно мършаво момче се озова твърде близо до стремената му, той се наведе, перна го и го събори на земята за радост на другарчетата му.
Арслан се усмихна, когато момчето скочи на крака и изгледа кръвнишки ханския брат, преди да побегне нататък.
— Колко е младо новото поколение — каза той. — Почти не си спомням да съм бил толкова малък.
Чингис кимна. Децата на племената никога нямаше да познаят страха да бъдат преследвани като него и братята му. Слушаше смеха и звънките им гласове и се дивеше на онова, което беше постигнал. Само неколцина пастири продължаваха да бродят из долините и планините на неговата родина. Беше събрал всички останали и ги бе превърнал в един народ под властта на един човек и бащата небе. Може би именно затова копнееше да отговори на предизвикателството на пустинните племена. Мъж без врагове бързо ставаше мекушав и тлъст. Един народ няма да добрува, ако никой не гледа към лагерите му. Усмихна се. В този свят врагове не липсваха и той благодари на духовете, че са толкова безчетни. Не можеше да си представи по-добър начин да изживее живота си, а му предстояха още много добри години.
Арслан отново заговори, но лекотата в гласа му беше изчезнала:
— От много месеци си мисля, господарю, че е време да отстъпя поста си на военачалник. Твърде стар съм, за да издържа зимна кампания, а може би съм станал и прекалено предпазлив. Хората се нуждаят от някой по-млад, който може да рискува всичко и да заложи на едно хвърляне на костите.
— Имаш още години пред себе си — също толкова сериозно отвърна Хаджиун.
Арслан поклати глава и се обърна да види как Чингис реагира на думите му.
— Време е. Ще изчакам завръщането на сина ми Джелме, но не искам отново да напускам родината. Клетвата ми е към теб, Чингис, и няма да я престъпя. Ако кажеш да яздя, ще яздя, докато не падна.
Говореше за смъртта. Никой воин не можеше да падне от седлото, докато е все още жив. Арслан замълча, за да се увери, че ханът е убеден във верността му, след което продължи:
— Никой не може да язди вечно. Хълбоците и раменете ме болят, ръцете ми се сковават при първия студен полъх. Може би е от всички тези години в ковачницата. Не зная.
Чингис сви устни и приближи коня си, за да може да стисне рамото на своя военачалник.
— Беше с мен от първите дни — меко рече той. — Никой не е служил с повече чест от теб. Ако искаш да посрещнеш последните си години в мир, ще те освободя от клетвата ти.
Арслан сведе глава, видимо облекчен.
— Благодаря ти, господарю хан. — Когато вдигна очи, лицето му бе пламнало от напиращите чувства. — Познавах те, когато беше сам и преследван. Видях величието ти, когато ти врекох живота си. Знаех, че този ден ще дойде, и си подготвих заместник да командва моя туман. Решението е твое, но аз ти препоръчвам Зургадай.
— Никой не може да те замести — незабавно отвърна Чингис. — Но и този последен път ще почета избора и мъдростта ти. Познавам този Зургадай, наричат го Джебе, стрелата.
Арслан леко се намръщи.
— Както кажеш. Срещна го за първи път, когато потеглихме преди години срещу рода Бесуд. Той уби коня ти.
Чингис възкликна изненадано.
— Знаех си, че името ми е познато. Духовете са ми свидетели, наистина се оправяше с лъка. От триста крачки ли беше? Помня, че едва не си счупих главата.
— Беше подпийнал, господарю, но не много. Верен ти е, откакто пощади живота му онзи ден.