Задържа езика си зад зъбите. Мрачният генерал бе донесъл смътно усещане за заплаха в гера и Чингис почувства как някакви невидими косми настръхват, докато се мъчеше да намери думи.
— Ще преместя народа към Херат на запад. Един рязък удар там ще укроти другите градове. След това мисля да се върна у дома за няколко години. Доста време мина и съм уморен.
Субодай леко наклони глава и Чингис го усети, че кипва. Беше изпълнил заповедта му и Джучи бе мъртъв. Какво повече можеше да иска?
— Чу ли за смъртта на Арслан в града? — попита той.
Субодай кимна.
— Беше велик мъж — тихо рече той.
Чингис се намръщи на спокойния му тон.
— Но въпреки това смъртта му не беше добра — рече той.
Субодай отново не добави нищо към скования разговор и накрая ханът не се сдържа:
— Какво искаш от мен, Субодай? Имаш моята благодарност. Да не мислиш, че се радвам, задето трябваше да направиш това? — Хвърли поглед към торбата между краката на Субодай и едва не се пресегна към него. — Нямаше друг начин, военачалнико.
— Въпреки това тъгувам за него — отвърна Субодай.
Чингис впери поглед към него, после се извърна.
— Както искаш, Субодай. Мнозина ще тъгуват. Джебе беше негов приятел, както и Хаджиун. Майка му е в смут, но те знаят, че това беше моя заповед.
— Но аз съм човекът, който уби сина на хана — мрачно рече Субодай.
Чингис поклати глава.
— Не беше мой син — отсече той. — Загърби това и препусни с мен към Херат.
Субодай поклати глава.
— Не съм ти нужен за това.
Чингис потисна надигащия се в гърдите му гняв. Едва разбираше болката на Субодай, но му беше задължен и осъзнаваше, че военачалникът не може просто да се върне при народа.
— Е, ще те питам отново, Субодай — твърдо рече той. — За службата ти. Какво искаш от мен?
Субодай въздъхна. Беше се надявал да намери мир, когато даде меча и главата на хана. Но мирът не дойде.
— Нека отведа туманите отново на север, в чистия студ. Ще покоря градове за теб и ще се пречистя от онова, което направих.
Най-сетне сведе глава и остана със забит в дървения под поглед, докато Чингис мислеше. Джебе беше планирал удар на север, преди армията на Джелауддин да атакува в Панджшир. При нормални обстоятелства Чингис щеше да прати двамата военачалници, без да се замисля. Страданието на Субодай го тревожеше дълбоко, отчасти защото и самият той го изпитваше, макар да му се съпротивляваше. Беше отмъстил за обидите на дребните крале. Шахът бе мъртъв с всичките си синове освен най-големия и Чингис бе опустошил градовете от изток до запад. Търсеше удовлетворението на победител, но не можеше да го намери. Предателството и смъртта на Джучи бяха отровили някак си простите удоволствия.
Сякаш мина цяла вечност, преди да кимне.
— Добре, Субодай. Вземи Джебе и хората на Джучи. Така и така бих ги изпратил надалеч, за да се научат отново на дисциплината, която очаквам от всички, които ме следват.
Субодай откъсна поглед от пода. Много добре бе разбрал предупреждението.
— Аз съм ти верен, господарю. Винаги съм ти бил верен.
— Знам — отвърна Чингис, като се насили да бъде по-мек. Знаеше, че няма лекия подход на Хаджиун, но не брат му беше на негово място. Рядко се замисляше как да управлява хора като Субодай, по-способни и добри от всички други. В тишината на гера почувства желание да облекчи мъката на военачалника с подходящите думи.
— Думата ти е желязо, Субодай. Гордей се с това.
Субодай се изправи и се поклони сковано. Погледът му се задържа върху торбата, преди да я метне на рамо.
— Трябва, господарю — рече той. — Нищо друго не ми е останало.
Херат се намираше на почти петстотин мили на югозапад от Самарканд, с две широки реки и дузина по-малки потока между тях. Тъй като беше с герите и каруците, Чингис избра да приближи града крепост от тази посока, вместо да заобикаля планините около Панджшир и да удря на запад през лабиринта от долини и хълмове. Субодай и Джебе бяха заминали на север от Самарканд, вземайки със себе си тумана на Джучи като някаква тъмна сянка. В хиляди гери се шепнеха разказите за преследването и смъртта, но само когато ханът не можеше да чуе.