Минаха повече от два месеца, преди семействата да видят оранжевите камъни на разположения до реката Херат. Градът се издигаше върху гранитна скала и в очите на монголите изглеждаше невъзможно древен. При първите набези в района Херат се беше предал без кръвопролития, предпочитайки да запази живота на жителите си в замяна на данък и окупация. Хаджиун бе оставил тук само гарнизон от осемдесет мъже и беше забравил за града, докато Херат не ги прогони, набирайки кураж от победите на Джелауддин.
Докато приближаваше, Чингис оцени по достойнство могъщата крепост. Беше във формата на квадрат върху скалата и се издигаше на повече от сто стъпки над неравната основа, с огромни кръгли кули по ъглите и по дължината на стените. Преброи общо дванадесет и никоя не отстъпваше по големина на единствената кула, приютила жителите на Парван. Внушителна конструкция, способна да даде подслон на хилядите, които бягаха пред туманите. Чингис въздъхна при вида й. От опит знаеше, че няма да постигне бърза победа. Подобно на Йенкин и Инчуан, трябваше да обсади града и да чака защитниците да започнат да гладуват.
Портите бяха затворени, но Чингис прати командири и преводачи с искането да се предадат, докато туманите се разполагаха на лагер. Отговор не последва и той веднага нареди да вдигнат бялата шатра на един изстрел от крепостта. Тя щеше да остане един ден, за да бъде сменена с червена и после с черна, която означаваше неминуема смърт за всекиго зад стените.
Минаха още два дни, докато сглобят катапултите, но жителите на Херат продължаваха да мълчат. Чингис се запита дали разчитат на стените си, или просто разбират, че той няма да приеме втори път да се предадат без кръвопролития. Гледаше напрегнато, когато първите камъни полетяха и отскочиха от оранжевите стени, оставяйки само едва различимо петно на мястото, където бяха ударили.
Черната палатка затрептя на ветреца, Чингис се отпусна и се приготви за дълга обсада като много други преди това. Този начин за водене на война му беше най-неприятен, но крепостта бе изградена, за да издържи на войска като неговата и бързо решение не съществуваше.
За народа в герите животът продължи да тече около Херат, придружаван от ритмичния денонощен трясък на катапултите. Семействата пояха животните си в реката, оставили унищожаването на града на воините. След дъждовете бе поникнала сладка трева, макар тя вече да изсъхваше на огряваните по-продължително от слънцето места. Тези грижи им бяха отдавна познати и ако градът не паднеше бързо, щяха да пратят стадата на нови пасища, като оставят околните хълмове за накрая.
Чингис почиваше и раните му бяха оставили само бледи белези по краката и ръцете. Не мислеше за Джучи по друг начин освен с облекчение, че на предателството му е сложен край. След заминаването на Субодай ханът изглеждаше зареден с енергия и очакваше падането на Херат, за да продължи нататък. Рамото му се бе излекувало с времето и той яздеше всеки ден, за да поддържа тялото си силно, без да обръща внимание на бележките от възрастта. Беше изпратил Чагатай и Хаджиун да обсадят Балх на изток, но основните сили бяха дошли с него и го изпълваха с кураж. Жена му Бьорте не му говореше откакто научи за участта на Джучи, но той не обръщаше внимание на това. Светът лежеше в краката му и той се чувстваше силен, докато чакаше падането на града.
На четвъртия месец от обсадата Чингис бе излязъл на лов със старши командири в основата на града. След толкова дълъг престой на едно място малко животни се бяха спасили от тенджерите и гърнетата на семействата. Оставаха само няколко зайци, но те бяха много предпазливи и отдавна се бяха научили да бягат, щом чуят кон или човек.
Балх беше паднал два месеца преди това и туманите бяха изклали всичките му жители, след което разрушиха градските стени. Само Херат все още стоеше и Чингис бе уморен от обсадата и горещината. След завръщането на Хаджиун и Чагатай се беше надявал на бърз завършек, но крепостта бе една от най-силните, които някога се бяха опитвали да превземат.
Докато сезонът отминаваше, Чингис беше местил катапултите на три пъти, като съсредоточаваше огъня им върху равните участъци на стената. За огромна радост в нея се появиха пукнатини, но понякога той имаше чувството, че е нападал планина. Стените продължаваха да стоят, макар и очукани и с хиляди белези. Чингис знаеше, че гладът и жаждата в крайна сметка ще пречупят града, но обсадните му оръдия не спираха да работят.
— Свършим ли с това, ще тръгнем за дома — промърмори си той, като гледаше към стените.