Вмъкна се вътре и се изправи срещу потресеното семейство на брат си. Бьорте беше вътре с Угедай. Той беше скочил на крака, преди Хазар да се изправи, и ръката му стискаше дръжката на меча. Хазар едва регистрира присъствието му. Погледът му се спря върху четирите малки деца от Чакахай, две момичета и две момчета. Бяха замръзнали в светлината на лампата и се взираха в окървавеното привидение.
Хазар се хвърли към тях с вдигнат меч. Бьорте изпищя и Угедай се хвърли към чичо си, без да има време да изтегли оръжието си. Двамата паднаха, но Хазар бе изпълнен с ярост и не можеше да бъде спрян лесно. Отхвърли Угедай като парцалена кукла и скочи леко на крака. Съскането на изтеглен от ножница меч достигна до него през пелената на безумието и той бавно завъртя очи. Угедай стоеше, готов да удари.
— Махни се от пътя ми! — озъби се Хазар.
Угедай трепна, но не помръдна. Бьорте развали живата картина помежду им. Смъртта витаеше наоколо и макар да бе ужасена, тя положи усилие гласът й да прозвучи колкото се може по-спокойно.
— Да ме убиеш ли си дошъл, Хазар? — рече тя. — Пред децата?
Хазар примигна, сякаш се връщаше някъде отдалеч.
— Не теб — отвърна той. — Чингис е мъртъв. Това са децата на курвата му.
Безкрайно бавно Бьорте също се изправи. Движеше се, сякаш пред нея имаше змия, готова да удари всеки миг. Разпери ръце да закрие децата зад себе си.
— Ще трябва да убиеш мен, Хазар — каза тя. — Няма да нараниш тях.
Хазар се поколеба. Изгарящата ярост, която го бе движила от самото начало, започваше да заглъхва и той се вкопчи в нея, жадувайки за простотата на отмъщението. Погледът му срещна очите на Угедай и видя там първите признаци на осъзнаване през мъката. Младият мъж се изправи пред чичо си и треперенето на ръцете му изчезна.
— Ако баща ми е мъртъв, Хазар — рече той, — значи аз съм ханът.
Хазар се намръщи. Чувстваше се болен и стар, след като яростта го напусна.
— Не и докато не събереш племената и не приемеш клетвата им, Угедай. Дотогава стой настрана.
Почти не можеше да погледне в жълтите очи на наследника на Чингис, който стоеше пред него. В тях имаше твърде силно ехо от бащата и Хазар го чу и в гласа на Угедай, когато той заговори отново.
— Няма да убиеш братята и сестрите ми, военачалнико — каза той. — Излез и измий кръвта от лицето си. Ще дойда с теб при баща си. Нямаш работа тук.
Главата на Хазар клюмна и мъката го заля с огромна черна вълна. Мечът се изплъзна от ръката му и Угедай бързо го улови, преди да е паднал. Младият мъж го обърна към отворената врата и се озърна през рамо към майка си, която се взираше, разтреперана от облекчение.
Епилог
Всичко бе ново. В чуждата страна братята и синовете на Чингис не отнесоха хана на някой връх, за да бъде разкъсан от гарвани и орли. Увиха тялото му в избелен лен и го потопиха в масло, докато превръщаха Си Ся в димяща и пуста развалина. Това беше неговата последна заповед и те не бързаха при изпълнението й. Цяла година мина, докато всяко градче, всяко село, всяко живо същество бе поразено и оставено на разложение.
Чак тогава народът потегли на север към мразовитите степи, отнасяйки първия си хан до планините Хенти, където се беше появил на този свят. Разказът за живота му бе изпят и разказан хиляди пъти, а веднъж и прочетен, когато Темуге отвори историята си. Беше уловил думите върху телешки кожи и те оставаха същите, колкото и пъти да ги изричаше.
Угедай беше хан. Не събра племената да приеме клетвите им, докато баща му лежеше увит в маслото. Но въпреки това неговият глас водеше всички и дори брат му Чагатай да бе потиснат от издигането му, не посмя да го покаже. Народът скърбеше и нямаше кой да оспори правото на Чингис да избере своя наследник. Животът му бе завършен и всички разбираха какво е направил и какво е искал. Сънародниците му се бяха надигнали и враговете му бяха превърнати в прах. Нищо друго нямаше значение накрая.
В една горчива утрин, когато мразовитият вятър духаше от изток, синовете и братята на Чингис яздеха начело на погребалната колона, оставяйки множеството в лагера. Темуге беше премислил всеки детайл и бе заел от погребалните ритуали на не един народ. Яздеше с Хазар и Хаджиун зад каруцата, теглена от великолепни коне. Един мингхан командир седеше високо над животните и ги подкарваше с дълга пръчка. Зад него в каруцата имаше прост сандък от бряст и желязо, който изглеждаше твърде малък, за да може да побере човека вътре. През изминалите дни всички мъже, жени и деца от народа бяха дошли да положат ръка върху топлото дърво.