4.
Нещо изтръгна Джелме от дълбокия сън. Той седна в пълния мрак и се ослуша напрегнато. Отворът за дим в гера му беше затворен и очите му не можеха да се настроят за тъмното. Дзинската жена до него се размърда и той докосна лицето й.
— Тихо — прошепна й Джелме. Познаваше звуците на лагера — пръхтенето на понитата, смехът или плачът в нощта, които го унасяха в сън. Познаваше звуците на народа си и долавяше и най-малките промени в тях. Подобно на диво куче, част от него бе винаги будна. Беше твърде опитен, за да отхвърли усещането за опасност като някакъв лош сън. Съвсем тихо отметна завивката и се изправи гол до кръста, облечен само в чифт стари гамаши.
Беше тих и далечен, но рогът на съгледвачите не можеше да се сбърка с нищо. Щом звукът му замлъкна, Джелме грабна висящия на централния стълб меч. Обу меки ботуши, наметна тежко палто на раменете си и излезе в нощта.
Лагерът вече се будеше около него, воините възсядаха с мърморене понитата си. Оставаше само един ден път до Чингис и Джелме се чудеше кой би могъл да е толкова луд да рискува безценните коне в тъмното. Една случайна дупка на мармот можеше да счупи крака на животното. Не можеше да си представи враг в пустите степи, който би се осмелил да го нападне. Въпреки това щеше да се подготви. Нямаше да позволи да го изненадват в собствения му лагер.
Чагатай изтича по черната трева. Залитането му издаваше количеството айраг, което бе погълнал предишната вечер. Младежът трепна, когато фенерите около гера на Джелме светнаха, но военачалникът не изпита съчувствие. Един воин трябва да е винаги готов да потегли и той не обърна внимание на жълтеникавото лице на ханския син.
— Вземи сто мъже, Чагатай — рязко рече той, издавайки напрежението си. — Разузнай наоколо за врагове. Нещо се случва.
Младият принц бързо се отдалечи, като подсвирваше на подчинените си командири. Джелме извика хората и ги организира, без да се колебае. Съгледвачите му бяха осигурили време и той не го пропиля. Редиците се построиха в мрака и нощта внезапно се изпълни с шум, когато всеки мъж, жена и дете се зае да приготвя оръжия или да товари каруци. Тежковъоръжени стражи затичаха по двойки из лагера, като се оглеждаха за нападатели или крадци.
Джелме седеше в центъра на бурята, потопен във вихрушката около себе си. Все още нямаше предупредителни викове, макар да чу отново далечния рог на съгледвача. На трептящата и съскаща светлина на фенерите слугите му доведоха любимия кон и му подадоха пълния колчан.
Когато Джелме тръгна в тръс в мрака, войската му вече беше готова. Първите пет хиляди тръгнаха с него — все опитни мъже, калени в битките. Никой не обичаше да се бие в тъмното и ако трябваше да нападат, щяха да пострадат и хора, и животни. Джелме стисна зъби от студа — едва сега го усети.
Чингис препускаше в тъмното, мъртвопиян и толкова лек, че сякаш единствено стремената го удържаха да не отлети. Както повеляваше традицията, той беше започвал всеки мях айраг, като пускаше няколко капки за духовете, които бдяха над народа му. Беше плюл по-голямата част в празничните огньове и течността се вдигаше в сладникав пушек нагоре. Въпреки това доста голямо количество бе стигнало до гърлото му и беше изгубил броя на меховете.
Пиршеството беше започнало преди два дни. Чингис бе посрещнал официално синовете и военачалниците си, като ги почете пред народа. Дори вечно сърдитият поглед на Джучи омекна, когато поднесоха огромните подноси дивеч. Хазар и Угедай се нахвърлиха върху най-добрите парчета с радостни викове. Бяха яли много странни неща през годините в странство, но нищо в Корио или Дзин не можеше да се сравнява с тавите зеленясало овнешко върху огъващите се маси. Месото беше заровено в земята предишната зима и се пазеше за завръщането на военачалниците. Очите на Хазар се напълниха със сълзи, макар да твърдеше наляво и надясно, че плаче от мъка по разваленото месо, а не от носталгия по редкия деликатес. Никой не му повярва, но нямаше значение.