— Значи не си спрял? — иронично прошепна Джелме на баща си.
Арслан сви рамене и поклати глава. Очите му още блестяха от преживяното.
— Кой би могъл да спре? Той увлича всички ни.
Десетте хиляди на Джелме продължиха пиршеството в пустошта. Дори най-малките деца бяха събудени и доведени да видят как великият хан крачи из лагера. Чингис не пропусна да положи ръка върху главите на малчуганите, но беше разсеян и нетърпелив. Беше чул роговете да викат ездачите по крилата и знаеше, че Чагатай идва. Не можеше да вини Джелме за подготовката му, но искаше да види сина си.
Слугите на Джелме донесоха вино и студена храна на новодошлите. Бяха запалени огромни огньове от чудесна корионска дървесина, които разкъсаха мрака със златна светлина. Мократа трева бе покрита с тежки платнища от плъст и лен. Чингис седна с кръстосани крака на почетното място с Арслан от дясната си страна. Хаджиун, Хазар и Субодай бяха до него пред буйните пламъци, като си подаваха един на друг мях оризово вино. Докато кръгът се запълваше, Джучи си осигури място отдясно на Хазар, така че Угедай се оказа по-нататък в редицата. По-високопоставените като че ли не обърнаха внимание, макар на Джучи да му се стори, че Хаджиун вижда всичко. Шаманът Кокчу отправи благодарност към бащата небе за завоеванията на Джелме и богатствата, с които се връщаше. Джучи го гледаше как се върти и пищи, пръскайки айраг на ветровете и духовете. Една капка падна върху лицето му и се спусна надолу по брадичката.
Кокчу се върна на мястото си и музикантите засвириха като отприщени. Бясно задумкаха барабани, виещи тонове се смесиха и преплетоха помежду си, прелитайки напред-назад през пламъците. Мъже и жени подеха песни и поеми на светлината на огньовете и затанцуваха, докато не се обляха в пот. Връщащите се с Джелме с радост отдаваха почит на великия хан.
Огънят грееше силно в лицето на Джучи, пламъците ближеха оранжевите въглени и странните шарки на сърцевината. Той се взираше във военачалниците на баща си и за миг срещна погледа на Хаджиун. Мигът беше кратък, но помежду им се установи връзка. Джучи не го погледна отново — знаеше, че Хаджиун ще го наблюдава зорко. Очите показваха душата и винаги бяха най-трудни за прикриване.
Чагатай пристигна, съпровождан от виковете на своя ягун. Джелме със задоволство видя, че пиянското му вцепенение се бе изпарило след препускането. Вторият син на Чингис изглеждаше жизнен и силен, когато скочи от коня си.
Ханът стана да го посрещне и воините нададоха одобрителни викове, когато бащата хвана сина си за ръката и го тупна по гърба.
— Станал си дълъг, момче — рече Чингис. Очите му лъщяха като стъклени от пиенето, а лицето — на петна и подпухнало. Чагатай се поклони дълбоко на баща си, олицетворение на идеалния син.
Остана хладнокръвен, докато потупваше рамене и се здрависваше с хората на баща си. За раздразнение на Джучи брат му имаше хубава походка, изправен гръб, а белите му зъби блестяха, когато се усмихваше. Беше петнадесетгодишен, кожата му почти нямаше белези над китките и не носеше следи от болести. Чингис го гледаше с нескрита гордост. Когато Джучи видя, че брат му се настанява по-близо до хана, благодари, че пламъците скриват пламналото му от гняв лице. Чагатай му бе хвърлил един бегъл студен поглед. Не си направи труда да намери думи за по-големия си брат, макар да не го беше виждал три години. Лицето на Джучи остана спокойно, но бе потресен от това как гневът лумна в него от един-единствен поглед. За момент диво му се прииска да си пробие път през пияните глупаци и да просне Чагатай на земята. Чувстваше как силата изпълва раменете му, когато си представяше удара. Но при Субодай се беше научил на търпение. Докато Чингис пълнеше чашата на Чагатай, Джучи седеше и мечтаеше за убийство, но се усмихваше наред с всички останали.
5.
Призори поетът на Субодай беше по средата на историята за Гърлото на язовеца, където Арслан се бе сражавал с най-голямата армия на света. В присъствието на Чингис и военачалниците поетът беше по-честен от обичайното при описанието на подвизите. Всички се бяха справили чудесно в планинския проход преди Йенкин. Всеки си спомняше онези кървави дни, гордостта и трепетът се смесваха с виното в кръвта им. Никой външен не би могъл да разбере какво беше да се изправиш срещу империята Дзин и да я видиш унизена. Гърлото на язовеца беше утробата, която ги изхвърли в един нов свят, по-силни и по-опасни. Бяха продължили на изток и Йенкин бе изгорял.