Лъчите на изгряващото слънце озариха хиляди конници, поели през степта от лагера край Орхон, мнозина с жени и деца на седлата. Чингис беше ханът и можеше да язди, където си пожелае, но всички искаха да чуят историите за Арслан. Докато слънцето се издигаше в небето, стотици гърла декламираха отново и отново поеми и разкази, докато поетите и шаманите не останаха без глас.
Дори Чингис не бе предполагал, че толкова много хора ще искат да чуят за онези дни, но сънародниците му се събираха, жадни да слушат — дойдоха дори онези, които бяха прекалили с пиенето и се бяха натъпкали до пръсване с мазно овнешко и козе месо. Отново чу как Арслан го беше спасил от ямата и примигна при болезнения спомен за имена, за които не се бе сещал от години. Арслан беше първият, който положи клетва пред него, който му обеща коне, гери, сол и кръв, когато Чингис нямаше нищо и единствените му спътници бяха майка му и сестра му, неколцината диви братя и постоянно дебнещата гладна смърт. Постъпката на ковача бе невероятен израз на доверие и Чингис за пореден път си спомни и се трогна от промените, които беше направил и видял Арслан. Това беше смисълът на истинския разказ за живота на един човек — всички слушатели да си спомнят какво е означавал той за тях и какво е постигнал през отредените му години.
Рециталите прекъснаха, за да могат разказвачите да си починат и да се подготвят за вечерните изпълнения. Междувременно стана ясно, че целият монголски народ ще се премести от лагера тук.
Това не бе мястото, където Чингис възнамеряваше да почете първия си военачалник. Реката бе твърде далеч, пашата беше оскъдна, а самата земя — скалиста и суха. Но именно тази липса на постоянство го накара да изсумти доволно, докато оглеждаше земята. Хората му нямаше да свикнат с удобствата, помисли си замъглено той. Трудният им живот ги правеше по-силни от онези, които живееха в градове.
Мислите му бяха прекъснати от викове и радостни възгласи. Воините се бяха скупчили на едно място като рояк пчели. Чингис примигна и видя Чагатай да се качва на каруца, за да им говори. Намръщи се, когато друг звук смълча тълпата — пронизителен кашлящ рев, от който косъмчетата на тила му настръхнаха. Ръката му стисна дръжката на меча и той закрачи през хората си, които предпочетоха да отстъпят пред него, вместо да го докоснат и да изгубят ръка или глава.
Военачалниците му се бяха събрали около желязна клетка в каруцата, но Чингис не погледна към тях или към Чагатай, който стоеше изпъчен като горд собственик. Животното зад решетките беше по-голямо и от най-голямата котка, която бе виждал. Чингис поклати глава изумен и затвори око заради болката от счупения зъб и пулсиращото главоболие. Даде знак да му донесат още айраг, за да притъпи страданията си, и изля солидна глътка в гърлото си. Очите му нито за миг не се откъсваха от звяра, който сновеше напред-назад и оголваше яростно извитите си зъби. Чингис беше чувал за тигъра на оранжеви и черни ивици, но при вида на челюстите му и силната опашка, която биеше решетките, сърцето на хана се разтуптя. Имаше предизвикателство в жълтите му очи, които обхождаха слисаната тълпа.
— Нима това не е подарък, достоен за хан? — рече Чагатай.
Чингис му хвърли бегъл поглед, но това бе достатъчно част от самоувереността на Чагатай да се изпари. Тълпата около тях се беше смълчала в очакване на реакцията на хана. Джелме се чувстваше видимо неудобно и Чингис му кимна с разбиране.
— Никога не съм виждал такова животно, военачалнико. Как го хванахте?
— Тигърът е дар за теб от краля на Корио, господарю. Отгледан е от самото си раждане, но не може да бъде опитомен. Чух, че може да настигне дори препускащ в галоп ездач и да убие и човека, и коня.
Чингис пристъпи съвсем близо до решетките и погледна тигъра в очите. Щом погледите им се срещнаха, животното ненадейно се хвърли напред и клетката се разтърси от тежестта му, когато удари решетките. Чингис беше прекалено пиян, за да се отдръпне, и усети разкъсваща болка в ръката си, когато лапата се стрелна към него. Погледна със замъглена изненада кръвта и разкъсания си ръкав. Само един нокът го беше достигнал, но той остави дълбок разрез в плътта.
— Толкова бърз… — слисано промълви той. — Виждал съм по-бавни змии. И толкова голям! Не се съмнявам, че може да убие човек и коня му. Тези челюсти са в състояние да счупят и череп. — Леко се олюляваше, докато говореше, но никой не посмя да спомене раната, за да не посрами хана.