— В Корио има воини, които ловуват тигри — по-смирено се обади Чагатай. — Вярно, действат на групи и използват лъкове, копия и мрежи.
Докато Чагатай говореше, погледът му се спря върху Джучи и изражението му стана замислено. По-големият му брат беше запленен от звяра също като Чингис и стоеше прекалено близо до решетките.
— Внимавай, Джучи — на висок глас предупреди Чагатай. — И теб ще удари.
Джучи го изгледа свирепо. Искаше да възрази, но не можеше да се хвали с пъргавината си, докато баща му кървеше до него.
— Ти ловувал ли си такова нещо в Корио? — попита Джучи.
Чагатай сви рамене.
— Не се срещат около кралските дворци. — Джучи продължи да го гледа безизразно и той не се стърпя и добави: — Щях да участвам, ако се беше появил наоколо.
— Може би — отвърна Джучи и се намръщи. — Макар да се съмнявам, че Джелме би рискувал живота на малко момче срещу подобно чудовище.
Чагатай пламна, когато някои от мъжете се засмяха. Само допреди миг беше господар на тълпата. По някакъв начин баща му и Джучи му бяха откраднали момента, така че трябваше да защити гордостта си. Петнайсетгодишен, той имаше само злоба в себе си и я запрати, без да се замисля, към единствения, когото се осмеляваше да предизвика.
— Мислиш, че можеш да се изправиш срещу тигър ли, Джучи? Бих заложил всичко, за да го видя.
Джелме отвори уста, но гневът на Джучи го изпревари.
— Само кажи кога, братко — безразсъдно рече той. — Смятам да науча котето ти на малко уважение. В края на краищата, то проля кръвта на баща ми.
— Това са пиянски дрънканици — рязко се намеси Джелме.
— Не, нека опита — също тъй бързо отвърна Чагатай. — Залагам сто каруци от моя дял от корионския откуп. Слонова кост, метал, злато и дървесина. — Махна с ръка, сякаш това нямаше значение. — Убиеш ли тигъра, всичко това е твое.
— И ще коленичиш пред мен пред очите на всички — каза Джучи. Гневът го беше погълнал, бе го направил безразсъден. Очите му проблясваха, докато гледаше към Чагатай, но малкият му брат продължаваше да се усмихва презрително.
— За това трябва да направиш нещо повече от това да убиеш тигър, братко. Трябва да бъдеш хан. А може би дори това няма да е достатъчно.
Джучи посегна към меча си и щеше да го извади, ако Джелме не бе сложил ръка на китката му.
— Нима ще се биете като деца пред целия лагер? Във вечерта, когато почитаме баща ми? Тигърът е кралски подарък за хана. Никой друг не може да решава какво ще става с него. — Погледът му бе свиреп и Чагатай моментално сведе смирено очи. По време на обучението си беше търпял сурови наказания и жестоки караници от военачалника. Навикът на покорството се бе вкоренил дълбоко.
Чингис най-сетне заговори. Беше станал свидетел на цялата сцена.
— Приемам подаръка — рече той. Жълтите му очи бяха в същия цвят като на звяра, който ревеше в гърбовете им. Джучи и Чагатай предпочетоха да сведат ниско глави, вместо да накарат баща си да избухне. Когато беше пиян, Чингис като едното нищо можеше да повали човек само защото го зяпа.
— Можем да направим кръг от въоръжени мъже с насочени към центъра мечове и копия — замислено каза Чингис. — И тогава някой може да се изправи срещу звяра, ако иска.
— Тези животни са по-опасни от всичко друго, което съм виждал — с напрегнат глас рече Джелме. — При толкова много жени и деца наоколо… — Разкъсваше се от необходимостта да се подчини на хана и да се противопостави на лудостта, която той като че ли замисляше.
— Тогава премести жените и децата назад, военачалнико — сви рамене Чингис.
Джелме беше твърде опитен, за да спори, и сведе глава пред неизбежното. Чагатай не смееше да го погледне.
— Добре, господарю. Ще заповядам на хората си да сковат тежки дъски наоколо. Можем да използваме и катапултите за ограда.
Чингис кимна, без да го е грижа как точно ще се реши проблемът. Обърна се към Джучи. Младежът стоеше потресен от това докъде го беше довела сприхавата му гордост. Дори Чагатай изглеждаше уплашен, но Чингис вземаше всички решения и на тях им оставаше само да ги очакват.
— Убий звяра и може би брат ти ще подгъне коляно пред теб — меко рече Чингис. — Племената ще гледат, момче. Ще видят ли хан в теб?
— Или труп, или двете — без колебание отвърна Джучи.
Не можеше да отстъпи, щом баща му и Чагатай го очакваха. Погледна тигъра в клетката. Знаеше, че звярът ще го убие, но някак не го беше грижа. Вече бе яздил редом със смъртта при атаките на Субодай. Със своите седемнайсет години можеше да рискува живота, без да се замисля. Пое дълбоко дъх и сви рамене.