— Готов съм.
— Тогава направете кръг и поставете клетката вътре — нареди Чингис.
Докато Джелме пращаше хората си за дървен материал и въжета, Джучи направи знак на Чагатай да приближи. Все още втрещен, брат му скочи с лекота на земята, като разлюля каруцата и изтръгна гневно ръмжене от тигъра, което застърга по нервите.
— Ще ми трябва добър меч, ако ще се изправям срещу животното — рече Джучи. — Твоят.
Чагатай присви очи, като се мъчеше да скрие ликуването си. Джучи нямаше да оцелее срещу тигъра. Знаеше, че корионците не се осмеляват да ловуват тигър, ако не са най-малко осем мъже, всички добре обучени. Взираше се в очите на мъртвец и не можеше да повярва на късмета си. Импулсивно разкопча колана с меча, който му бе дал Чингис преди три години. Изпита чувство на загуба, когато тежестта му го напусна, но сърцето му бе преизпълнено с радост.
— Ще си го получа обратно, след като звярът откъсне главата ти — промърмори той. Никой друг не го чу.
— Може би — отвърна Джучи. Не се стърпя и хвърли поглед към животното в клетката. Чагатай забеляза и се изсмя високо.
— Идеално се нарежда, Джучи. Никога не бих приел едно копеле за хан.
И се отдалечи, оставяйки брат си да се взира вбесен в гърба му.
По залез-слънце кръгът се оформи в равната степ. Изграден под зоркото око на Джелме, той беше солидна конструкция от корионски дъбови и букови греди, привързани с тежки въжета и подпрени навсякъде с платформите на катапултите. Рингът беше широк четиридесет крачки, без вход и без начин да се избяга от него. Джучи трябваше да се покатери през преградите и сам да отвори клетката.
Когато Джелме заповяда да запалят факли, целият народ се скупчи възможно най-близо до кръга. Отначало изглеждаше, че само покатерилите се по стените ще виждат, но Чингис искаше зрелището да бъде за всички, така че Джелме направи външен пръстен от каруците и издигна грубо сковани пирамиди от обсадни стълби. Хората запълзяха по тях като мравки и не един пиян глупак падна върху главите на онези долу, които се бяха наблъскали така, че земята не се виждаше.
Чингис и военачалниците му заеха най-добрите места и ханът ги остави да се напият почти до несвяст, докато третият ден от празника отминаваше. Вдигаха се наздравици в чест на Арслан, но вече целият лагер знаеше, че хански син ще се бие с чуждоземен звяр, и всички бяха възбудени от близостта на смъртта. Темуге беше дошъл с последната каруца от лагера при Орхон. Той взе повечето залози от воините, макар и само за продължителността на битката. Никой не залагаше, че Джучи ще излезе победител срещу раирания ужас, който размахваше опашка и вървеше напред-назад, като се взираше в тях.
Падна нощта и единствената светлина в степите остана този кръг, подобен на златно око, заобиколено от развълнуваната маса на монголския народ. Без да им се казва, барабанчиците бяха започнали да бият бойните ритми. Джучи се беше оттеглил в гера на Джелме, за да почине следобеда и всички го чакаха, обръщайки постоянно очи да зърнат как ханският син се появява.
Джелме стоеше и гледаше младежа, седнал на ниското легло с бащиния меч на коленете си. Джучи носеше тежката броня на Субодай, която го покриваше от врата до коленете с широки колкото пръст железни пластини върху дебел плат. Киселата миризма на пот изпълваше гера.
— Викат те — рече Джелме.
— Чувам — отвърна със стегнати устни Джучи.
— Не мога да кажа, че не си длъжен да го правиш. Решението е твое. — Джелме посегна да постави ръка върху рамото на младежа, но премисли и въздъхна. — Мога да кажа, че е глупаво да го правиш. Ако знаех какво ще стане, щях да пусна котката в корионските гори.
— Вече е станало — промърмори Джучи. Вдигна очи към военачалника на баща си и устните му се изкривиха горчиво. — Така че трябва просто да убия котката, нали така?
Джелме се усмихна сдържано. Отвън шумът на тълпата се засилваше и вече се чуваше как скандират името на Джучи. Моментът щеше да е славен, но Джелме знаеше, че момчето няма да го преживее. Докато построяваха кръга и местеха клетката от каруцата, той беше наблюдавал животното и бе видял гъвкавата мощ на мускулите му. По-бърз от човек и четири пъти по-тежък, тигърът не можеше да бъде спрян. Гледаше мълчаливо и изпълнен с лошо предчувствие как Джучи се изправя и разкършва рамене. Първородният син на хана бе наследил мълниеносната скорост на баща си, но това нямаше да е достатъчно. Военачалникът видя голяма капка пот да се стича по лицето му. Чингис не му беше оставил възможност да интерпретира заповедите му, но Джелме все още се съпротивляваше срещу дълбоко вкорененото подчинение. Той беше донесъл тигъра на хана. Не можеше просто да прати момчето на смърт. Когато най-сетне заговори, гласът му едва се чуваше: