— Ще бъда на стената с добър лък. Ако паднеш, гледай да издържиш, докато го убия.
При тези думи в очите на младежа проблесна искрица надежда. Джелме си спомни единствения лов, който бе виждал в Корио. Тигърът беше улучен със стрела в сърцето и въпреки това успя да изкорми опитен ловец с мрежа.
— Не можеш да показваш страх — меко рече Джелме. — Каквото и да се случи. Ако ще умираш тази вечер, умри добре. За чест на баща ти.
В отговор Джучи хвърли яростен поглед към военачалника.
— Ако той разчита на мен за честта си, значи е по-слаб, отколкото съм предполагал — озъби се той.
— Така или иначе, всички умират — продължи Джелме, без да обръща внимание на избухването. — Може да е сега, догодина или след четиридесет години, когато си беззъб и слаб. Можеш единствено да избираш как да посрещнеш края, когато настъпи.
За миг на лицето на Джучи се появи усмивка.
— Не ми вдъхваш самоувереност, военачалнико. Не бих имал нищо против да е след четиридесет години.
Джелме сви рамене, трогнат от начина, по който Джучи показваше куража си.
— Тогава ще пробвам друго. Убий тигъра и брат ти ще коленичи пред теб пред всички племена. Името ти ще се запомни и когато носиш кожата на звяра, всички ще те гледат със страхопочитание. Така по-добре ли е?
— Определено — отвърна Джучи. — Ако ме убие, бъди готов с лъка си. Не искам и да ме изяде.
Пое дълбоко дъх, озъби се за момент, наведе се пред ниската врата и излезе в нощта. Хората изреваха при появата му, а викът им изпълни степта и заглуши ръмженето на очакващия го тигър.
Тълпата се раздели, за да им стори път, и Джучи не видя радостните лица, докато вървеше към стените на ринга. Факлите трептяха и съскаха, той се покатери леко горе и скочи на тревата от другата страна. Тигърът го гледаше с ужасяваща съсредоточеност. Не му се искаше да отваря клетката. Джучи погледна към лицата на сънародниците си. Майка му бе единствената жена, която успя да види, и той не посмя да я погледне в очите, за да не изгуби мъжеството си. Докато погледът му се плъзгаше покрай нея, забеляза как ръцете й треперят върху гредата, сякаш й се искаше да ги протегне към първородния си син.
Лицето на баща му бе непроницаемо, но чичо му Хаджиун кимна, когато погледите им се срещнаха. Субодай бе надянал студената физиономия и така скриваше болката, която несъмнено го мъчеше. Военачалникът не можеше по никакъв начин да попречи на волята на хана, но Джучи знаеше, че той няма да се наслаждава на борбата. Инстинктивно сведе глава пред военачалника и Субодай му върна жеста. Тигърът изрева и отвори огромната си паст, за да захапе решетките, разгневен от кръга крещящи хора. Джучи видя, че е млад самец, без белези и неопитен. Почувства познатото треперене на ръцете и пресъхналата си уста, също като пред битка. Мехурът му също се обади и той стисна здраво бащиния меч с вълча глава. Беше великолепно оръжие и отдавна копнееше за него. Не познаваше дядо си Есугей и само се надяваше духът му да му даде сила. Изправи се твърдо и с още едно дълбоко поемане на дъх се успокои.
Чагатай го гледаше и очите му блестяха на светлината на факлите. Джучи спря презрителния си поглед върху него за известно време и се обърна към клетката. Виковете на воините се засилиха, когато приближи решетките и вдигна ръка към железния клин, който държеше вратата затворена. Тигърът като че ли усети намерението му и замря в очакване. Погледите им се срещнаха и Джучи промърмори поздрав към голямата котка:
— Ти си силен и бърз, също като мен — тихо каза той. — Ако те убия, ще нося с гордост кожата ти до края на дните си.
Издърпа клина, отвори вратата на клетката и бързо се отдалечи. Тълпата замря, всички погледи се насочиха към раираната твар, която се плъзна гладко навън.
Джучи отстъпи три големи крачки и застана с насочен напред и надолу меч, готов да се хвърли в атака. Сърцето му биеше бясно, той се чувстваше тежък и тромав в сравнение със звяра, който бе дошъл да убие.