Отначало тигърът не му обърна внимание. Тръгна покрай стените, търсеше начин да излезе. Опашката му трепна раздразнено, когато тълпата отново зарева. Джучи гледаше как животното се изправя в цялата си дължина на стената и ноктите му оставят дълбоки бразди в твърдото дърво. В клетката силата и грациозността му не личаха толкова. А сега се движеше със смъртоносна плавност и Джучи преглътна нервно, очаквайки всеки миг да бъде нападнат.
Тигърът знаеше, че той е наблизо. Златните му очи се спряха за миг върху неговите, после звярът се стегна и приклекна с вдигната глава. Опашката му удари земята и тълпата отново се смълча.
Джучи предложи душата си на бащата небе. Никой не можеше да се изправи срещу такова чудовище, сигурен беше. Треперенето на ръцете му изчезна и той стоеше в очакване.
Тигърът нападна. Атаката му бе тъй внезапна и мълниеносна, че Джучи едва успя да реагира. Само за три стъпки животното се бе превърнало от статуя в замъглено петно, летящо към него.
Не се опита да използва меча. Хвърли се настрани и въпреки това беше твърде бавен. Рамото на звяра го удари и го запрати в тревата, отчаяно мъчейки се да се изправи на крака. За миг видя как животното се приземява и се обръща с невъзможна скорост, за да се хвърли отново към него. Паст, по-голяма от главата му, се затвори върху бронираната му лява ръка и Джучи изкрещя от болка и шок от невероятния натиск. Замахна напред с дясната си ръка и заби острието в жълтите гърди, докато самият той залиташе назад. Затъркаляха се заедно и тълпата полудя и закрещя окуражително към храбрия боец.
Джучи почувства смазващите удари на задните лапи на огромната котка. Бронята защитаваше корема му, но железните пластини се разлетяха под ударите на нокти, дълги колкото пръстите му. Усети как костите на ръката му изхрущяват, а задните лапи продължаваха да нанасят удари и да го бъхтят на земята. Дъхът на тигъра гореше лицето му, а той забиваше меча отново и отново с все по-голяма сила, подхранвана от невиждан досега ужас. Не можеше да се изправи с тази тежест върху себе си и когато звярът се опита да пусне ръката му и да го захапе отново, Джучи заби бронирания си лакът още по-дълбоко в гърлото му, въпреки болката.
Тигърът се задави и рязко завъртя глава, за да освободи зъбите си. Джучи издържа, въпреки че сухожилията му се разкъсваха и сълзи на агония пълнеха очите му. Дали го беше ранил? Не знаеше. Стоманеното острие мушкаше и мушкаше, потъвайки в гъстата козина. Почувства нова болка в краката, звярът правеше бронята на парцали. Мечът отлетя от ръката му, Джучи извади нож и го заби в мощния врат, но лявата му ръка поддаде.
Той изрева, когато вонящата кръв пръсна в лицето му и го ослепи. Не виждаше нищо, воините изведнъж се оказаха някъде надалеч, а гласовете им бяха като шепот на листа. Смъртта идваше като силен вятър, но въпреки това той заби ножа още по-надълбоко, извади го и отново удари.
Тигърът рухна внезапно и тежестта му едва не го смаза. Джучи беше потънал в света на болката и не видя как Субодай и Джелме скачат в кръга с опънати лъкове. Чу гласа на баща си, но не различи думите от дрезгавите хрипове на тигъра. Звярът бе все още жив, но ударите в корема и краката му бяха спрели. Тежкото му дишане изпълваше света, но Джучи продължаваше автоматично да удря с ножа.
Докато Джелме го покриваше с лъка, Субодай изрита тигъра, за да освободи смазания воин. Огромната глава клюмна безжизнено, но гърдите продължаваха да се надигат и спускат, а очите на звяра проблясваха, изпълнени с ярост и омраза. Кръвта бликаше от гърлото му и белите гърди бяха станали хлъзгави от нея. Всички около ринга гледаха как животното се мъчи да се изправи, но най-накрая рухна и остана да лежи неподвижно.
Субодай се наведе към Джучи и отблъсна ръката, която замахна сляпо с нож към него. Лявата ръка на младежа висеше безжизнено, краката му бяха изподрани и кървяха от дълбоките рани по прасците и бедрата. Не се виждаше и един пръст кожа под кръвта, която почти го беше удавила. Субодай отне ножа на Джучи и изтри очите му с палци, за да може да вижда. Дори тогава младежът бе явно замаян и не осъзнаваше, че е оцелял.
— Можеш ли да станеш? Можеш ли да ме чуеш? — извика му Субодай.
Джучи размаха ръка, оставяйки кървава диря по дела на военачалника. Субодай хвана китката му и го вдигна на крака. Джучи не можеше да стои сам и увисна като мъртъв върху него, докато Джелме не захвърли лъка и не го подхвана под мишницата. Двамата военачалници задържаха ханския син помежду си и го обърнаха към баща му.