— Жив е, господарю хан! — тържествуващо заяви Субодай.
По лицата около кръга бе изписано страхопочитание, както беше предвидил Джелме. Единствено Чагатай се мъчеше да скрие яростта си. Джелме видя горчивината у младежа, когото бе обучавал три години, и стисна устни. Джучи заслужаваше голяма чест за храбростта си и Джелме се посъветва набързо със Субодай, след което отстъпи настрани. Наведе се и взе окървавения меч, който, лежеше на тревата.
— Джучи заслужи това оръжие, господарю, не е ли така? — каза той и го вдигна така, че всички да видят украсената с вълча глава дръжка. Воините изреваха одобрително и заудряха по гредите. Лицето на Чингис остана безизразно като маска.
Джелме стоеше и чакаше, докато младежът кървеше. Мислите на хана бясно препускаха, гордостта и кръвожадността се смесваха с раздразнението. Той също беше очаквал Джучи да загине и бе неподготвен за подобен изход. Главоболието му се завърна, докато се взираше надолу в кръга. В устата му горчеше. Накрая кимна и Джелме се поклони на волята му.
Военачалникът притисна оръжието в безчувствените пръсти на младежа.
— Ще запомнят това, момче — прошепна той в ухото на Джучи. Младежът не даде признак, че го е чул, и Джелме осъзна, че е изгубил съзнание.
— Раните му още могат да го убият — обади се Субодай.
Военачалникът сви рамене.
— Това е в ръцете на бащата небе. Важното е, че се изправи лице в лице срещу звяра. Никой не ще го забрави.
Докато говореше, Джелме отново погледна към Чагатай. Горчивата физиономия беше изчезнала и той въздъхна. Тъкмо отново подхващаше Джучи, когато от другата страна на кръга се надигнаха гласове. Чингис беше дал заповед в мрака и тълпата се струпваше около нещо на ринга. Джелме погледна към Чингис и ханът вдигна ръка, нареждайки му да остане на място със Субодай и товара им.
Чагатай отново се появи до баща си и залитна, когато воините го бутнаха напред. Всички бяха чули условията и явно Чингис нямаше намерение да го остави да изчезне в тъмното. Ханът не го погледна, но някаква тихо изречена заповед накара Чагатай да се изчерви и да прескочи дървената преграда. Джелме и Субодай гледаха мълчаливо как момчето скача долу и тръгва към тях. По-възрастен мъж би го направил представително, отдавайки и приемайки почит с жеста си. На Чагатай му липсваше умението да обърне ситуацията в своя полза. Застана пред своя изгубил съзнание брат, като се тресеше от ярост и унижение.
В настъпилата тишина той отново погледна към баща си. Милост нямаше. Бързо се отпусна на коляно и тълпата зарева и задюдюка. Изправи се по-бавно и със студена физиономия се върна при дървените стени и хвана протегнатата ръка, за да се изкачи обратно.
Джелме кимна уморено.
— Мисля, че си обучавал по-добрия син, приятелю — промърмори той на Субодай.
— Надявам се и бащата да го е осъзнал — отвърна Субодай.
Двамата се спогледаха с разбиране, преди да извикат воините да одерат тигъра. Месото му щеше да нахрани голям брой хора. Мнозина жадуваха да поемат бързината и свирепостта на такова животно. Джелме се запита дали и Чагатай ще вкуси от месото, или ще се задоволи само със собствената си ярост.
6.
Минаха три дни, преди Чингис да дойде да види Джучи. Борбата с тигъра бе последвана от бурна нощ и накрая почти целият лагер заспа. Самият Чингис беше ставал само за да повръща цял ден и нощ след проточилия се здрав запой. Още един ден мина в преместване на множеството обратно до река Орхон. Лагерът на Джелме беше идеално място за пиршество в чест на Арслан, но стадата и конете се нуждаеха от вода и сладка трева. С обичайната си жизненост Чингис се бе възстановил по време на прехода, но червата му още се бунтуваха, когато застана пред гера на шамана Кокчу. Потисна го мисълта, че навремето можеше да преодолее последиците от толкова много пиене само с една нощ сън.
Отвори вратата и пред него се разкри мирна сцена, която му напомни за смъртта на баща му. Преглътна горчилката и се наведе да влезе. Погледът му бе твърд, когато се спря върху бинтованата фигура в сенките. Кокчу миеше Джучи и се обърна раздразнено. Когато видя кой е посетителят, шаманът скочи на крака и се поклони дълбоко.
Сянката беше истинска благодат след ярката слънчева светлина и Чингис се поотпусна, доволен, че се е откъснал за малко от оживения лагер.
— Събуди ли се? — попита той.
Кокчу поклати сериозно глава.
— Само за малко, господарю. От раните тялото му гори в треска, събужда се и крещи, след което отново заспива.