Чингис пристъпи напред. До Джучи лежеше мечът, който беше спечелил, оръжието, което самият Чингис бе наследил. В ножницата си, той събуди много спомени и Чингис почти несъзнателно подуши за миризма на гнило. С болка си спомни как умираше баща му, как съсипаното му тяло се измъчваше от отровата. Вдъхна дълбоко над проснатата фигура на сина си. Кокчу го наблюдаваше внимателно и Чингис отвърна на погледа му.
— Ще живее ли, шамане? Вече не знам колко пъти ме попитаха.
Кокчу погледна към неподвижно лежащия млад воин. Гърдите му едва се надигаха и отпускаха. Не знаеше. Посочи превръзките на краката и поставената в шина ръка.
— Виждаш раните му, господарю. Звярът е счупил двете кости на подлакътницата, както и три ребра. Има изместен пръст на дясната си ръка, макар че това не е чак толкова страшно. Раните са подути и гноят. — Поклати глава. — Виждал съм хора да се възстановяват и от по-лошо.
— Затвори ли раните?
Кокчу се поколеба, след което заговори бързо. При падането на Йенкин беше взел книги по медицина и магия, които струваха повече от цялото злато и нефрит. Не беше очаквал да подлагат на съмнение лечението му и обичайната му самоувереност го напусна.
— Имам дзински текстове, които са изумителни, господарю, особено що се отнася до познаването на тялото. Тяхната практика е да сипят вряло вино в раната, преди да я зашият. Направих го, а също така сложих компреси, за да изтеглят треската.
— Значи не си ги затворил по начина, по който го правим ние — отвърна със студен поглед Чингис. — Нареди да донесат мангал в гера и ги обгори както трябва. Виждал съм, че действа.
Кокчу предпочете да не спори.
— Твоя воля, господарю. — Заради бащата щеше да опре нажежено желязо във всяка рана, макар да смяташе тази практика за груба и под достойнството му. Скри отвращението си и Чингис изглежда остана доволен. Шаманът видя, че ханът се кани да си тръгне и заговори отново, все още мъчейки се да разбере мъжа, който водеше племената.
— Болката ще бъде силна, господарю. Ако го събуди, да му предам ли нещо от теб?
Чингис го изгледа с бледите си очи и излезе, без да каже нито дума.
Военачалниците се събраха в ханския гер, един път и половина по-висок и два пъти по-широк от всички останали. Хазар и Хаджиун бяха дошли с Темуге, макар че той щеше да отговаря само за лагера и нямаше да пътува с тях. Субодай, Джелме и Чагатай също бяха призовани и заеха местата си в кръга ниски постели, служещи като кушетки за ханския съвет. Герът бе гол като този на най-бедния пастир и напомняше на всички, че Чингис изобщо не го е грижа за богатства и украси.
Последни преди хана дойдоха Арслан и младият мъж, когото беше избрал за свой приемник. Джебе стрелата изглежда не бе особено впечатлен от толкова много водачи на едно място. Докато Арслан му правеше знак да седне, той им кимна, сякаш имаше пълното право да се намира тук. Другите почти не му обърнаха внимание, макар че поздравиха открито Арслан, като захвърлиха студените физиономии и показаха привързаността си към стареца. Той също нямаше да потегли с тях. Всички присъстващи знаеха, че вече е събрал багажа си на три кобили и още толкова жребци и че щеше да поеме с жена си и малко стадо из пустошта.
Очите на Джелме блестяха от гордост и той отстъпи мястото си на баща си. Двамата мъже се спогледаха и макар да не казаха нищо, Арслан също изглеждаше развълнуван, че моментът най-сетне беше настъпил.
Когато Чингис влезе в гера, всички поизпънаха гърбове. Той зае мястото си върху купчината седла и черги с лице към вратата и направи знак на слугата да му даде чаша мляко, за да успокои стомаха си.
Арслан изчака ханът да приключи с пиенето, преди да заговори:
— Господарю, препоръчвам ти този мъж, Джебе, както ти го нарече.
Чингис се обърна към новото лице в гера и огледа широките му рамене. Джебе беше разгърден и червеникавата му кожа блестеше от здраве и овнешка мас. Дори седнал изглеждаше нащрек и бдителен, роден воин. Гледката накара Чингис да се почувства стар.
— Добре дошъл в гера ми, Джебе. Щом Арслан те препоръчва, винаги ще си добре дошъл. В идните дни ще бъдеш изпитан. Погрижи се да почетеш името му с всяко свое действие.
— Ще го направя, господарю — отвърна Джебе. Самоувереността му бе очевидна и Хазар се ухили, когато Чингис отмести поглед.
Ханът пое дълбоко дъх и постави ръце на коленете си. Както всички останали, той знаеше, че този съвет ще промени света, и се наслаждаваше на моментната тишина, докато го чакаха да заговори.