— А не лъкът, така ли? — попита Субодай. — Какво си, ако нямаш лък?
— Нищо, командире, но без месо ще бъда прекалено слаб, за да опъвам лъка.
Субодай изсумтя, когато чу да се повтарят собствените му думи.
— Когато месото свърши, колко време можеш да караш на кръв и мляко?
— Шестнайсет дни най-много, ако имам три коня, от които да вземам кръв. — Отговаряше, без да му е нужно да се замисля. Беше набил отговорите в главата си още когато двамата със Субодай потеглиха с десет хиляди мъже от сенките на града на дзинския император.
— Какво разстояние можеш да изминеш за това време? — попита Субодай.
Джучи сви рамене.
— Хиляда и шестстотин мили с отпочинали коне. И още половината от това, ако спя и се храня в седлото.
Субодай видя, че младежът едва се замисляше, и очите му проблеснаха, когато реши да смени тактиката.
— Какво му е нередното на билото отсреща? — рязко запита той.
Джучи стреснато вдигна глава.
— Аз…
— Бързо! Хората те гледат и чакат да вземеш решение. Животът им зависи от думата ти.
Джучи преглътна, но се бе учил от истински майстор в лицето на Субодай.
— Слънцето е зад нас, така че ще ни виждат от много мили, когато стигнем хребета. — Субодай понечи да кимне, но Джучи продължи. — Земята е прашна. Ако прекосим хребета с по-висока скорост, ще вдигнем пушилка.
— Много добре, Джучи — отвърна Субодай, заби пети в хълбоците на понито и препусна към билото. Както Джучи беше предсказал, над главите на стоте бойци се вдигна червеникав облак. Някой несъмнено щеше да ги види и да съобщи за местоположението им.
Субодай не спря, когато изкачи хребета, а подкара кобилата си през ръба и от копитата й изхвърчаха камъчета. Джучи го настигна и от рязкото поемане на дъх се нагълта с прах, който го накара да се закашля в юмрук. Субодай беше спрял на петдесетина крачки по-надолу, където каменистият терен започваше да се спуска към долината. Без да чакат заповед, хората му оформиха широка двойна редица около него, подобно на начертан върху земята лък. Отдавна знаеха каква луда глава е военачалникът, който ги водеше.
Субодай се взираше намръщено в далечината. Хълмовете се издигаха около равна низина, през която течеше придошла от пролетните дъждове река. Покрай брега й бавно се тътреше колона с ярки знамена. При други обстоятелства гледката би го накарала да затаи дъх и макар стомахът му да се сви, Джучи изпита известно възхищение. Десет, може би единадесет хиляди руски рицари яздеха заедно, а знамената на родовете им се вееха златни и червени над главите им. Почти още толкова ги следваха в обоза от каруци и резервни коне, жени, момчета и слуги. Слънцето избра точно този момент да пробие с широк лъч тъмните облаци и да освети долината. Рицарите заблестяха.
Конете им бяха масивни рунтави животни, почти два пъти по-тежки от монголските понита. Дори ездачите им бяха странна порода за Джучи. Сякаш бяха изсечени от камък, твърди и тежки в металните доспехи, които ги покриваха от бузите до коленете. Само сините им очи и дланите бяха незащитени. Бронираните рицари бяха дошли готови за битка и носеха дълги копия със стоманени върхове. Яздеха, вдигнали оръжията нагоре, а дебелите краища на копията бяха пъхнати в кожени джобове непосредствено зад стремената. Джучи различи брадви и мечове да висят на коланите им. Всеки от тях имаше и листовиден щит, закрепен за седлото. Вимпелите се развяваха над главите им и те изглеждаха великолепно в ивиците от злато и сенки.
— Трябва да са ни видели — промърмори Джучи и се озърна към облака прах зад себе си.
Военачалникът го чу и се обърна в седлото.
— Това не са мъже от степите, Джучи. Полуслепи са на такова разстояние. Страх ли те е? Виж ги само колко са едри. Аз бих се уплашил.
Джучи го изгледа свирепо за момент. Казани от баща му, подобни думи щяха да бъдат подигравка. Субодай обаче говореше с блеснали очи. Още нямаше трийсет, а вече командваше толкова много мъже. Но не се страхуваше. Джучи знаеше, че не го е грижа за масивните бойни коне и ездачите им. Уповаваше се най-много на скоростта и стрелите на своите Млади вълци.
Ягунът се състоеше от десет арбана2, всеки със свой командир. По заповед на Субодай само тези десет мъже носеха тежки доспехи. Останалите бяха с кожени туники под ватираните делове. Джучи знаеше, че Чингис предпочита тежката атака, но хората на Субодай също се справяха. Можеха да ударят и да препуснат по-бързо от тромавите руски воини, а в редиците им нямаше страх. Подобно на Субодай, те гледаха жадно надолу към колоната и чакаха да ги забележат.