— Когато ме оставихте да довърша обсадата на Йенкин, изпратих пратеници към далечни страни. Някои се върнаха със стоки и сключени съюзи от мое име. Други бяха нападнати или просто не се завърнаха.
Замълча, но никой не проговори. Почти не дишаха, докато слушаха мъжа, който щеше да ги пусне като вълци на лов. Целият лагер знаеше, че предстои война, и за тях беше удоволствие първи да научат подробностите.
— Една група тръгна на запад. Изминала повече от две хиляди мили. Само един съгледвач се върна, останалите били изклани. Отначало не обърнах особено внимание. Не е далеч в миналото времето, когато и в нашите земи един отряд можеше да бъде избит от първото племе, което го настигне.
Някои от по-старите кимнаха, макар че Субодай и Джебе едва си спомняха онези години.
— От съгледвача научих, че владетелят на онази страна се нарича шах Ала-уд-Дин Мохамед. — Произнесе името с мъка, след което посочи към Темуге. — По съвет на брат ми изпратих отряд от четиристотин добре въоръжени бойци, но само колкото да ги сплашат. Те стигнали до най-близкия град Отрар и се срещнали с местния управител. Със себе си носеха писма от мен за шаха. — Чингис се намръщи при спомена. — Очаквах от него да ми предаде виновниците или поне да прати вест къде се намира лагерът им. Нарекох го „обични синко“ и говорих само за търговия и приятелство.
Изгледа студено Темуге, докато брат му не се извърна. Негов беше съветът, който се провали така драматично.
— Пазарът в Отрар е достъпен за всички. С воините пратих и трима шпиони, които да видят как ще се отнесат с тях. — За миг оголи зъби, когато гневът го изпълни. — Управителят командва гарнизон от двадесет хиляди души. Арестували хората ми и скъсали писмото ми за радост на тълпата.
Отново, изгледа свирепо Темуге.
— Дори тогава не предприех нищо! Онзи шах има за слуга глупак, но си помислих, че може би ще успея да го вкарам в правия път. Научих, че на изток имало и по-големи градове от Отрар, и изпратих трима пратеници при самия шах с искането да ми предаде управителя и да освободи хората ми. И на това ми бе отвърнато с насмешка.
Лицето му почервеня от гняв и мъжете в гера усетиха как сърцата им затуптяват по-бързо.
— Шах Мохамед ми върна главите им — продължи Чингис и бавно сви десния си юмрук. — Не аз причиних тази беда, но се молих на бащата небе да ми даде сила да си отмъстя.
В далечината се чу писък и някои от присъстващите трепнаха. Чингис също се заслуша и кимна доволно.
— Това е Джучи. Шаманът ми се грижи за раните му.
Докато говореше, гледаше към Чагатай и синът му изтърси въпрос.
— И той ли ще язди с нас?
Погледът на Чингис стана някак далечен.
— Той уби тигъра пред целия народ. А той сега е многоброен. — Физиономията му се втвърди при спомена за коленичилия Чагатай. — Както ти имаш своето място, така го има и той, стига да оживее. Ще прекосим планините Алтай на запад и ще покажем на онези пустинници кого са се осмелили да оскърбят.
— А дзинските земи? — обади се Хазар. — Има градове с несметни богатства, които са все така недокоснати на юг.
Чингис замълча. Все още мечтаеше да види южната империя в краката си. Повеждането на народа на запад имаше своите рискове и той се изкушаваше да прати поне един от мъжете в гера да смаже старите врагове. Спомни си преценките за числеността им и отново се намръщи. Един туман нямаше да е достатъчен срещу милиони. С неохота реши, че Дзин ще трябва да изчака, преди да го види на хоризонта.
— Когато се върнем за тях, те ще са си все още тук, братко. Ще видиш отново дзинските земи, обещавам ти.
Хазар се намръщи и понечи да заговори отново, но Чингис продължи:
— Попитайте се — защо отиваме на война и рискуваме живота си? Нима заради златните монети и за да строим палати като онези, които съсипваме? Не ме е грижа за подобни неща. Мъжът прекарва живота си в борба от болката на раждането до последния си дъх.
Огледа отново всички и накрая погледът му се спря върху Джелме и Чагатай.
— Някои ще ви кажат, че търсят щастие, но в живота ни няма нищо друго, освен тази проста цел. Казвам ви, че овцете са щастливи в степта, а соколите — във въздуха. За нас щастието е нещо малко, което може да се остави настрана. Ние се борим и страдаме, защото именно така знаем, че сме живи. — Изсумтя. — На теб ти се иска да видиш дзинските градове опозорени, Хазар, но нима мога да позволя това предизвикателство да остане без отговор? Колко време ще мине, преди всеки дребен владетел да започне да плюе по сянката ми? — Гласът му ставаше все по-твърд и изпълни гера. Отвън се чу нов писък, който сякаш добре пасваше на жълтите му очи. — Мога ли да позволя смъртта на сънародниците ми да остане неотмъстена? За нищо на света.