Беше ги грабнал всичките. Знаеше го, винаги го беше знаел.
— Когато си ида, не искам да казват: „Вижте богатствата му, градовете, дворците и прекрасните му одежди“. — Замълча за момент. — Искам да кажат: „Увери се, че е наистина мъртъв. Той е зъл старец, покорил половината свят“.
Засмя се при тази мисъл и част от напрежението напусна присъстващите.
— Не сме тук да трупаме богатства с лъковете си. Вълкът не мисли за хубави неща, а само глутницата му да е силна и никой друг вълк да не смее да му се изпречи. Това е достатъчно.
Погледът му обходи всички. Остана доволен. Стана и когато се обърна към Арслан, гласът му бе изпълнен с уважение:
— Конете ти са готови, военачалнико. Ще си мисля как даваш покой на костите си, докато яздим.
— Дълъг живот и победи, господарю — отвърна Арслан.
Всички станаха и герът изведнъж се претъпка. Тъй като бе най-високопоставеният, Чингис не можеше да напусне пръв и направи път на Арслан да излезе в нощта. Другите го последваха един по един, докато в гера не остана единствено Джебе. Младият воин огледа всичко и кимна, сякаш доволен от липсата на украса. Чувстваше, че ханът е човек, който трябва да бъде следван, и че всичко разказано от Арслан е истина. Ухили се весело, без да го види никой. Беше роден в планински район и бе отраснал в толкова ужасни зими, че баща му вкарваше овцете в единствения им гер, за да ги пази. Очите му светнаха при спомена. А сега щеше да води туман на хана. Чингис не подозираше, че е пуснал на свобода истински вълк. Кимна доволно. Щеше да покаже на хана на какво е способен. След време всеки мъж и жена от племената щеше да знае името му.
Отвън Арслан провери отново багажа и конете, без да позволи сериозността на момента да промени навиците му. Чингис го гледаше как проверява всеки възел и дава заръки на трите пастирчета, които щяха да го изпратят до първия му лагер. Никой не проговори, докато старецът не беше напълно готов. Когато най-после остана доволен, той прегърна Джелме и всички видяха гордостта в очите на сина. Накрая Арслан се изправи пред Чингис.
— Бях тук от самото начало, господарю — рече той. — Ако бях по-млад, щях да яздя с теб до края.
— Зная, военачалнико — отвърна Чингис. Посочи към огромния лагер по бреговете на реката. — Без теб нищо от това нямаше да го има. Винаги ще почитам името ти.
Арслан никога не бе обичал физическия контакт, но пое ръката на Чингис във воински поздрав и се качи на коня. Младата му жена погледна към съпруга си, горда да види как великите мъже му оказват чест с присъствието си.
— Сбогом, стари приятелю — извика Чингис, когато Арслан изцъка с език и понитата потеглиха. Момчетата подкараха с пръчките си стадото след господаря.
В далечината се чуваха виковете на ханския син — скръбни писъци, които сякаш нямаха край.
Придвижването на такова огромно множество хора и животни не беше лесна задача. Освен стоте хиляди воини, трябваше да се водят четвърт милион понита и не по-малко овце, кози, якове, камили и волове. Нуждата от пасища бе станала толкова голяма, че народът не можеше да остане на едно място повече от месец.
Едно мразовито утро, когато слънцето едва надничаше над източния хоризонт, Чингис яздеше през оживения лагер, без да пропуска нито една подробност от редиците каруци със сгушени жени и деца в тях. Колоната се бе разтеглила на много мили, неизменно заобиколена от стадата. Той бе прекарал целия си живот сред животни и едва забелязваше постоянното блеене на овце и кози. Военачалниците му бяха готови. Синовете му също. Оставаше да видят дали и арабите са готови да се изправят срещу тях във войната. Със своята арогантност сами бяха поканили собственото си унищожение.
Джучи бе оцелял след изгарянето на раните. Чингис беше издигнал Чагатай в командир на туман от десет хиляди души и не можеше да направи по-малко за първородния си син, особено след като той бе възтържествувал над свирепия звяр. Хората още говореха за това. Щяха обаче да минат месеци преди Джучи да успее да заеме мястото си. Дотогава щеше да пътува с жените и децата под постоянните грижи на слугите.