— Ти си добър мъж, Чингис — отвърна Темулун.
Чингис се обърна да види кой ги е чул.
— Трай си, жено! — Засмя се и отново възседна коня и хвана поводите. — Зарежи гърнето, ако не можеш да го намериш. Време е да тръгваме.
Неуморният подтик, който го бе накарал да обиколи каруците, заглъхна, докато яздеше обратно към началото на колоната. Кимна на военачалниците си и видя, че и те изпитват същото простичко удоволствие. Хората им отново бяха на път и всеки ден пред тях щяха да се разкриват нови хоризонти. Нищо не носеше по-пълно чувство за свобода от това целият свят да е пред теб. Щом стигна при братята и военачалниците си, Чингис изсвири дълго с рога си и подкара понито в тръс. Народът бавно потегли след него.
7.
На проходите валеше сняг. Планините Алтай се намираха по на запад, отколкото бяха стигали повечето семейства. Само тюркските племена — уйгурите и урианхаите — ги познаваха добре, при това като място, което трябва да се избягва, място с оскъден дивеч и смъртни опасности през зимата.
Макар че конните воини можеха да прекосят веригата само за един ден, тежко натоварените каруци бяха тромави, пригодени за тревистите степи и не подхождаха за дълбоките преспи и кози пътеки. Новите колела със спици на Субодай се справяха по-добре от лесно чупещите се плътни дискове, но малко каруци бяха преоборудвани и придвижването бе бавно. Всеки ден се натъкваха на някакво ново препятствие, а понякога склоновете бяха толкова стръмни, че каруците трябваше да се спускат с въжета, държани от групи напъващи се воини. Когато въздухът беше съвсем рядък и хора и животни се уморяваха бързо, дори пет мили на ден се смятаха за сериозно постижение. След всеки връх следваше лъкатушеща долина и поредното изнурително катерене. Планините сякаш нямаха край и семействата се гушеха нещастно в кожусите си с надежда да намерят спасение от вятъра. Когато спираха, опитите да издигнат герите преди залез се осуетяваха от замръзналите им ръце. Почти всички прекарваха нощта под каруците, завити с одеяла и заобиколени от топлите тела на завързаните за колелата кози и овце. Налагаше се да избиват животните за храна и огромните стада се топяха, колкото по-надалеч отиваха.
На тридесетия ден след тръгването от Орхон Чингис заповяда да спрат по-рано. Облаците се бяха спуснали толкова ниско, че докосваха върховете около тях. Започна да вали сняг и племената направиха временен лагер на завет под огромна скала, извисяваща се в белотата над тях. Тя поне донякъде ги предпазваше от хапещия вятър и Чингис предпочете да спрат тук, вместо да продължат по голия хребет, на който щеше да ги завари нощта. Беше пратил конници на сто и повече мили напред, подбрана група млади воини, които разузнаваха за най-добрите пътища и съобщаваха за всичко, което са открили. Планините бележеха края на познатия на Чингис свят и докато гледаше как слугите му колят козле, той се запита как ли изглеждат арабските градове. Дали ще приличат на дзинските каменни крепости? Освен съгледвачите бе пратил и шпиони, които да научат всичко възможно за пазарите и защитата им. Всичко можеше да се окаже полезно в предстоящата кампания. Първите му хора вече започваха да се връщат, изтощени и гладни. Картината започна да се оформя в главата му, но все още бе твърде откъслечна.
Братята му седяха с него в ханския гер на каруцата, над главите на всички останали. Навън в белотата герите се виждаха като множество бледи черупки, от които към небето се издигаха тънки струйки дим. Намираха се в студена и враждебна земя, но Чингис не губеше кураж. Народът му не бе привикнал с градове и животът на племената продължаваше да тече с пълна сила около него, от враждите и приятелствата до семейните празници и сватбите. Не им се налагаше да спират, за да живеят — животът им продължаваше, където и да се намираха.
Разтърка длани и духна в тях, докато гледаше как дзинските слуги правят разрез в гърдите, за да стигнат до главната артерия при сърцето. Козлето спря да се мята и слугите започнаха майсторски да го дерат. Щяха да използват всичко, а кожата — да предпазва едно от малките му деца от зимния студ. Чингис гледаше как слугите изпразват стомаха на земята и изхвърлят кашата от полусмляна трева. Печенето вътре в меката бяла торба беше по-бързо от бавното варене, което предпочитаха племената. Вярно, месото ставаше по-твърдо и жилаво, но на такъв студ важното беше да се яде бързо и да се запазят силите. При тази мисъл Чингис опипа с език парчето зъб, който бе счупил при пиянското препускане към Джелме, и трепна. Болеше го непрестанно и май щеше да се наложи Кокчу да го извади. Настроението му се вкисна.