— След малко ще го сложат на огъня — рече той на братята си.
— Не мога да чакам — отвърна Хазар. — От сутринта не съм слагал нищо в устата си.
Навсякъде около тях се приготвяха хиляди топли гозби. Самите животни щяха да получат само шепа суха трева, но нямаше какво да се прави. На фона на непрекъснатото блеене се чуваха звуците и бъбренето на народа и въпреки студа в тези звуци имаше доволство. Отиваха на война и настроението в лагера бе приповдигнато.
В далечината се чуха радостни възгласи и военачалниците погледнаха към Хаджиун, който обикновено знаеше всичко, което става в герите. Той сви рамене под погледите на братята си.
— Яо Шъ обучава младите воини — рече той.
Темуге изпуфтя неодобрително, но Хаджиун не му обърна внимание. Не беше тайна, че Темуге не харесва будисткия монах, когото бяха довели от Дзин. Макар Яо Шъ да беше винаги любезен, той никак не се погаждаше с шамана Кокчу, докато Темуге бе негов верен ученик. Може би затова Темуге го гледаше с раздразнение, особено когато проповядваше кекавата си будистка вяра на бойците. Чингис не бе обърнал внимание на протестите на брат си, тъй като виждаше единствено завист към божи човек, който можеше да надвие повечето мъже с мечове, като използва единствено ръцете и краката си.
Чуха се нови възгласи, този път по-силни, сякаш се бяха насъбрали зяпачи. Жените приготвяха яденето, но често се случваше мъжете да се борят и да се упражняват след издигането на герите. Във високите проходи това често бе единственият начин да се стоплиш.
Хазар стана и сведе глава към Чингис.
— Щом яденето няма да стане веднага, братко, ще ида да погледам. Яо Шъ кара нашите борци да изглеждат бавни и непохватни.
Чингис кимна и забеляза гримасата на Темуге. Погледна навън към подутия кози стомах и гладно подуши въздуха.
Хаджиун видя, че Чингис си търси повод да гледа тренировката, и се усмихна под нос.
— Може и да е Чагатай, братко. Двамата с Угедай прекарват доста време с Яо Шъ.
Това беше достатъчно.
— Всички ще идем — рече Чингис и лицето му просветна. Преди Темуге да успее да възрази, ханът излезе на студения вятър. Останалите го последваха, макар че Темуге се оглеждаше назад към печащото се козле и устата му се пълнеше със слюнка.
Яо Шъ беше гол до кръста въпреки голямата височина, на която се намираха. Сякаш не усещаше студа и докато Чагатай вървеше в кръг и го караше да се обръща, падащите снежинки се задържаха върху раменете на монаха. Яо Шъ дишаше леко, макар че Чагатай вече беше и червен, и син от срещата. Държеше под око тоягата на монаха, очаквайки внезапна атака. Макар че презираше мечовете, дребният будист използваше тоягата, сякаш беше роден с нея. Чагатай усещаше режещи болки в ребрата и левия си крак, където бяха попаднали ударите. Самият той все още не бе успял да нанесе удар и беше на път да кипне.
Беше се събрала голяма тълпа от бездействащи воини. Нямаше какво друго да правят, а любопитството им никога не намаляваше. Проходът беше твърде тесен и само няколкостотин от тях можеха да наблюдават упражненията, така че те се бутаха и караха помежду си, докато се мъчеха да освободят пространство на състезателите. Чагатай усети движението в тълпата, преди да види баща си и чичовците си да минават през нея. Хората се притиснаха още по-плътно един в друг, за да не би да блъснат военачалниците. Той стисна зъби, твърдо решен да нанесе поне един добър удар под погледа на Чингис.
Мисълта означаваше действие и Чагатай се хвърли напред, спускайки тоягата си в къс съсичащ удар. Ако Яо Шъ беше останал неподвижен, тя щеше да счупи главата му, но той приклекна и удари рязко Чагатай в ребрата, преди да отстъпи настрани.
Ударът не бе силен, но Чагатай почервеня от ярост. Яо Шъ поклати глава.
— Запази спокойствие — промърмори монахът. Това беше основният недостатък на момчето при тренировките. Нямаше нищо лошо в баланса и рефлексите му, но раздразнителността му винаги разваляше всичко. Яо Шъ от седмици се мъчеше да го научи да остава хладнокръвен в двубоя, да загърбва яростта също като страха. Двете емоции сякаш бяха неразривно свързани в младия воин и монахът бе на път да се примири с бавния напредък.
Чагатай се завъртя и обърна стойката си, сякаш щеше да атакува. Яо Шъ се люшна назад, за да посрещне ниския удар на тоягата. Блокира с лекота и левият му юмрук докосна бузата на Чагатай. Видя как очите на момчето пламват и яростта го обзема, както бе ставало много пъти преди. Чагатай замахна с такава бързина, че тоягата се превърна в размазано петно. Тълпата нададе вик при резките звуци, когато ударите му бяха блокирани отново и отново. Ръцете на Чагатай горяха, той се опита да отстъпи, но в същия момент монахът му подложи крак и го просна на земята.