Движенията им ги бяха отдалечили от свободното пространство между двата гера, където бяха започнали двубоя. Яо Шъ щеше да заговори на Чагатай, но с типичната си бдителност усети, че зад гърба му стои някой, и се обърна.
Срещу него стоеше Хаджиун с напълно безизразна физиономия. Яо Шъ се поклони бързо, като продължаваше да се ослушва дали Чагатай не го приближава в гръб.
Хаджиун се наведе напред, макар че от шума наоколо едва ли можеха да ги подслушат.
— Нищо ли няма да му дадеш, монахо? — промърмори той. — Когато гледат баща му и мъжете, които ще командва?
Яо Шъ го погледна неразбиращо. От съвсем малък беше обучен да бъде майстор на тялото си. Мисълта да позволи на ядосано дете като Чагатай да го удря му изглеждаше странна. Ако младежът беше по-скромен и не се перчеше наляво и надясно, монахът може би щеше да се съгласи. Но за разглезения втори син на хана Яо Шъ поклати глава.
Хаджиун щеше да каже още нещо, но и двамата трепнаха, когато Чагатай нападна в гръб, отчаяно мъчейки се да се възползва от изгодната ситуация. Хаджиун сви раздразнено устни, докато гледаше как Яо Шъ отстъпва с плавни движения, сякаш се плъзгаше над земята. Монахът винаги пазеше идеално равновесие и Хаджиун знаеше, че този ден Чагатай няма да успее да го докосне. Гледаше студено как Яо Шъ блокира още два удара, след което атакува по-силно и по-бързо от преди, с което даде своя отговор на военачалника.
Всички чуха охкането на Чагатай, когато тоягата изкара въздуха от дробовете му. Преди да успее да дойде на себе си, Яо Шъ го удари по дясната ръка и тоягата му падна. Без да спира, монахът нанесе удар с оръжието си в краката на Чагатай и момчето се затъркаля на замръзналата земя. Тълпата не завика радостно, когато Яо Шъ се поклони на проснатия хански син. Зрителите очакваха Чагатай да върне жеста, но вместо това той стана с пламнало лице и си тръгна от откритото пространство, без да се обръща назад.
Яо Шъ остана приведен по-дълго от необходимото, с което показа гнева си, че е пренебрегнат. Беше обичайно да обсъжда срещите с младите воини, да им обяснява в какво са се провалили и къде са се представили добре. За петте години с племената той бе обучил много от хората на Чингис и имаше школа от двадесет от най-обещаващите. Чагатай не беше сред тях, но Яо Шъ бе научил достатъчно за света, за да разбере, че позволението да остане тук си има цена. Днес тази цена се оказа твърде висока за него. Мина покрай Хаджиун, без дори да го погледне.
Макар мнозина да следяха как Чингис ще реагира на грубостта на сина си, ханът беше надянал студената физиономия.
Обърна се към Темуге и Хазар, след като видя как монахът подминава Хаджиун.
— Онова козле вече трябва да се е опекло — рече той.
Темуге се усмихна за момент, но не на новината за топла храна. В своята невинност монахът си бе спечелил доста сприхави врагове. Може би щяха да го научат на малко смирение. Денят се оказа доста по-добър, отколкото можеше да се надява.
Яо Шъ беше дребен, но въпреки това трябваше да се наведе ниско, за да влезе в гера на втората съпруга на хана. Поклони се ниско на Чакахай, както подобава на принцеса от Си Ся. Честно казано, изобщо не го беше грижа за титлите на мъжете, но се възхищаваше на това как тази жена си бе извоювала място в монголското общество. Едва ли можеше да се намери нещо по-чуждо на двора, който познаваше навремето, но тя бе оцеляла и Яо Шъ я харесваше.
Хо Са вече бе там и отпиваше от черния чай, който баща й бе пратил в лагера. Яо Шъ му кимна и прие мъничката димяща чаша от ръцете на самата домакиня, след което седна. Въпреки огромните си размери в известен смисъл лагерът си оставаше мъничък. Яо Шъ подозираше, че Хаджиун знае много добре къде се намират тримата и може би дори има уши някъде наблизо. От тази мисъл чаят му се стори кисел и монахът се намръщи леко. Това не беше неговият свят. Той беше дошъл в лагерите да разпространява благородното учение на Буда. Все още не знаеше дали е направил добър избор. Монголите бяха странен народ. Сякаш приемаха всичко, което им говореше, особено ако го представяше като поуки от приказки. Яо Шъ им беше предал голяма част от мъдростта, която бе научил като момче, но когато прозвучаваха бойните рогове, монголите захвърляха всичките му учения и се втурваха да убиват. Нямаше начин да ги разбере, но беше приел, че това е неговият път. Отпи глътка чай и се запита дали Чакахай приема ролята си по същия начин.