Яо Шъ изрита и кракът му болезнено улучи нещо твърдо. Изправи се, докато кръгът от мъже се затваряше. Огледа заплашителните лица. С тревога установи, че трима от тях са от групата, която обучаваше. Те поне не смееха да го погледнат в очите. Останалите бяха непознати и носеха тежки тояги.
— Падна ни, монахо — изръмжа един от тях.
Яо Шъ се подготви и застана с леко подвити крака, така че да бъде в идеален баланс. Не можеше да победи толкова много противници, но можеше да им предаде още един урок.
Осем мъже се хвърлиха в центъра на кръга и Яо Шъ почти успя да се провре между двама и да се измъкне. По чиста случайност единият успя да сграбчи дрехата му. Яо Шъ усети нечии пръсти да се плъзгат по кожата на черепа му и рязко отметна глава назад. Пръстите изчезнаха и монахът нанесе удар с десния си крак. Още един от нападателите нададе вик и падна със счупено коляно, но междувременно от многото удари монахът бе зашеметен. Той продължаваше да се бие с ръце, колене и глава, както може, но накрая го събориха. Тежките тояги се надигаха и спускаха в безумен гняв. Яо Шъ не извика дори когато един от тях настъпи десния му крак и счупи малките кости на стъпалото му.
Преди да изгуби съзнание, му се стори, че чува вика на Хаджиун и почувства как ръцете се отдръпват от него. Думите на собствените му учители се въртяха в ума му, докато припадаше в снега. Бяха му казали, че да се гневиш е все едно да хванеш горящ въглен. Можеш единствено да се изгориш. Но докато мъжете се разпръсваха и нечии силни ръце го вдигаха, Яо Шъ стисна силно горящия въглен и усети единствено топлина.
8.
Яо Шъ вдигна очи, когато Хаджиун влезе в гера, в който лекуваха ранените. През деня болните мъже и жени пътуваха в каруците, увити в дебели кожуси. Винаги имаше някой, на когото трябваше да се изреже цирей или да се превърже рана. Яо Шъ познаваше трима от мъжете в гера. Той лично ги беше ранил. Не бе разговарял с тях, а те изглеждаха смутени от мълчанието му и не смееха да го погледнат в очите.
Хаджиун грейна, когато поздрави Джучи, седна на края на леглото му и завърза непринуден разговор. Възхити се на тигровата кожа в краката на младежа и докато си приказваха, прокарваше длан по твърдите гънки и главата. Яо Шъ разбра, че двамата са приятели. Субодай също минаваше всяка сутрин и въпреки уединението си Джучи бе добре информиран за всичко. Яо Шъ наблюдаваше двойката с известно любопитство, когато усети разбитите кости в стъпалото си и трепна.
Разговорът замря и Хаджиун се обърна към монаха. Явно се чудеше какво да каже. Подобно на всички други, много добре знаеше, че единствено Чагатай би могъл да стои зад побоя. Знаеше също, че това никога няма да може да се докаже. Чагатай обикаляше наперено лагера и доста воини го гледаха с одобрение. Не виждаха нищо срамно в това да си отмъсти и Хаджиун можеше да предположи какво беше мнението на Чингис по въпроса. Ханът не би разчитал на други в подобна ситуация, но и да му се наложеше, това едва ли щеше да се отрази на съня му.
Лагерът беше сурово място и Хаджиун се чудеше как да обясни това на Яо Шъ.
— Кокчу казва, че след няколко седмици ще можеш да ходиш — рече той.
Яо Шъ сви рамене.
— Лекувам се, военачалнико. В края на краищата, тялото е просто животно. Кучетата и лисиците се лекуват, същото правя и аз.
— Не съм чул нищо ново за онези, които те нападнаха — излъга Хаджиун.
Погледът на Яо Шъ се отмести към другите в малкия гер и Хаджиун леко се изчерви.
— В лагера винаги някой се бие — каза той и разпери ръце.
Яо Шъ го погледна спокойно, изненадан, че военачалникът като че ли се чувстваше виновен. Та нали не беше участвал в побоя и не е отговорен за Чагатай? Всъщност изходът можеше да е много по-лош, ако Хаджиун не се бе появил да ги подплаши. Воините се бяха изпокрили в герите, отнасяйки ранените си. Яо Шъ подозираше, че Хаджиун може да разпознае всеки един, ако поиска, може би дори по име и от кой род е. Нямаше значение. Монголите обичаха да си отмъщават, но Яо Шъ не изпитваше гняв към младите глупаци, които изпълняваха заповеди. Беше се заклел да даде хубав урок на Чагатай, когато му дойде времето.
Монахът беше смутен, че вярата му отстъпва на заден план пред това първично желание, но въпреки това се наслаждаваше на перспективата. Не можеше да говори за това, когато хората на Чагатай са в гера, но те също се възстановяваха и нямаше да мине много време, преди да остане сам с Джучи. Макар че сигурно си бе спечелил враг в лицето на Чагатай, Яо Шъ беше гледал борбата с тигъра. Хвърли поглед към огромната раирана кожа в ниското легло на Джучи и си помисли, че си е спечелил и съюзник. Принцесата от Си Ся ще бъде доволна, иронично си помисли той.