Хаджиун стана автоматично, когато чу гласа на Чингис отвън. Ханът влезе и Яо Шъ видя, че цялото му лице е подуто и червено, а дясното му око е почти затворено.
Ханът забеляза присъстващите в гера и кимна на Яо Шъ, преди да заговори с Хаджиун. Не обърна внимание на Джучи, сякаш го нямаше.
— Къде е Кокчу, братко? Трябва да разкарам този счупен зъб от главата си.
Шаманът влезе в същия момент, носейки със себе си странната миризма, която караше Яо Шъ да бърчи нос. Не можеше да хареса кльощавия магьосник. Беше открил, че шаманът е много вещ в наместване на счупени кости, но Кокчу се отнасяше към болните така, сякаш те му досаждат, а същевременно се мазнеше най-безсрамно на военачалниците и Чингис.
— Зъбът, Кокчу — изръмжа Чингис. — Време е.
На челото му беше избила пот и Яо Шъ виждаше, че го мъчи ужасна болка, макар че ханът за нищо на света нямаше да я покаже. Понякога монахът се питаше дали тези монголи до един не са луди. Болката беше просто част от живота и трябваше да се приема и разбира, а не да се смазва.
— Да, господарю хан — отвърна Кокчу. — Ще го извадя и ще ти дам билки за подуването. Легни, господарю, и отвори уста колкото можеш по-широко.
С огромна неохота Чингис се настани на последното легло в гера и отметна назад глава така, че Яо Шъ можеше да види възпалената плът. Имат много хубави зъби, помисли си той. Кафявият пън изобщо не беше на място в бялата редица. Яо Шъ се запита дали месната им диета не е причина за силата и свирепостта им. Самият той отбягваше месото и смяташе, че то е причина за лошия темперамент. Въпреки това монголите като че ли се оправяха много добре с него, а и с всичко останало.
Кокчу разви кожен вързоп, в който имаше малки ковашки клещи и набор тесни ножове. Яо Шъ видя как Чингис се блещи към инструментите, после погледът му срещна този на монаха и веднага стана безизразен. Явно беше решил да приеме операцията като изпитание. Яо Шъ се запита дали самодисциплината на хана ще издържи.
Кокчу щракна с клещите и пое дълбоко дъх, за да успокои ръцете си. Погледна към отворената уста на хана и сви устни.
— Ще бъда колкото се може по-бърз, господарю, но трябва да извадя корена.
— Свърши си работата, шамане, вади го — рязко отвърна Чингис и Яо Шъ осъзна, че болката му трябва да е огромна, за да говори по такъв начин. Когато Кокчу докосна счупения зъб, ханът стисна юмруци, а после ги отпусна и остана да лежи, сякаш е заспал.
Яо Шъ гледаше с интерес как Кокчу бърка дълбоко с клещите и се мъчи да се захване за нещо. На два пъти металният инструмент му се изплъзна, щом опита да дръпне. С крива гримаса шаманът се обърна към вързопа и избра един нож.
— Ще трябва да срежа венеца, господарю — нервно рече той.
Яо Шъ виждаше, че шаманът се тресе, сякаш собственият му живот е в опасност. А може би наистина беше. Чингис не си направи труда да отговори, макар че ръцете му отново се стегнаха и отпуснаха, докато се бореше да овладее тялото си. Вцепени се, когато Кокчу натисна с ножа и го заби дълбоко. Задави се от пороя гной и кръв и замаха на шамана да се разкара, за да се изплюе на пода, преди да легне отново. Очите му бяха безумни, забеляза Яо Шъ, който бе изпаднал в тихо благоговение от силата на волята му.
Кокчу отново сряза и рязко завъртя острието, бръкна с клещите, захвана и задърпа. Едва не падна, когато дългият корен излезе и Чингис изсумтя и се надигна, за да се изплюе отново.
— Почти приключих, господарю — каза шаманът.
Чингис го изгледа кръвнишки и отново легна. Второто парче излезе бързо и ханът седна, като докосваше болната си челюст, явно облекчен, че всичко е свършило. Устните му бяха червени от кръв и Яо Шъ го видя как преглъща горчиво.
Джучи също бе наблюдавал ваденето, макар да се мъчеше да се преструва, че не гледа. Когато Чингис се надигна, младежът легна в леглото си и се загледа в брезовите ребра на тавана. Яо Шъ си помисли, че ханът ще излезе, без да каже нито дума на сина си, и се изненада, когато Чингис спря и потупа Джучи по крака.
— Можеш да ходиш, нали? — рече той.
Джучи бавно обърна глава.