Когато зае мястото си в предната редица, той обърна понито си и погледна към мъжете, които му беше дал баща му. От десетте хиляди повече от четири бяха някогашни жители на дзинските градове. Бяха яхнали коне и носеха монголско снаряжение, но той знаеше, че не могат да стрелят така бързо и точно като сънародниците му. Други две хиляди бяха от тюркските племена на север и запад — тъмнокожи мъже, които познаваха арабските земи по-добре от монголите. Помисли си, че Чингис му е дал онези с по-долна кръв, но те бяха свирепи и познаваха земята и лова. Джучи беше доволен от тях. Последните четири хиляди бяха негови сънародници — наймани, ойрати и джаджирати. Огледа редиците им и почувства слабост в мрачните им лица. Монголите знаеха, че Джучи не е любимият син на хана, а може би и изобщо не му е син. Прочете смътното съмнение в начина, по който се споглеждаха един друг и не го приветстваха бурно като останалите.
Усети как енергията му отслабва и призова цялата си воля. Искаше му се да бе имал повече време, за да излекува ръката си. Но беше видял как Субодай сплотява хората и изгаряше от желание да се захване за работа.
— Виждам мъже пред себе си — извика им той. Гласът му бе силен и мнозина се ухилиха. — Виждам воини, но не и войска.
Усмивките трепнаха и той посочи към безбройните каруци, които се спускаха от планините зад тях.
— Нашият народ има достатъчно хора, за да се пази от вълците — рече той. — Препуснете с мен днес и ще видя какво мога да направя от вас.
Заби пети в хълбоците на коня, макар че краката вече го боляха. Зад него десетте хиляди поеха в тръс към равнината. Щеше да ги скапе, докато не обезумеят от умора или докато крайниците му не започнат така да го болят, че да не може да издържа. Тази мисъл го накара да се усмихне. Щеше да издържи. Винаги беше успявал.
Град Отрар бе една от многото перли на Хорезъм5, натрупал огромни съкровища на кръстопътищата на древни империи. Той пазеше Запада в продължение на хиляда години, като вземаше част от богатството, течащо по търговските пътища. Стените му защитаваха хиляди кирпичени къщи, някои триетажни и боядисани в бяло, за да предпазят обитателите си от безмилостното слънце. Улиците бяха винаги оживени и тук човек можеше да намери всичко, каквото му хрумне, стига да има достатъчно злато. Управителят на града, Иналчук, всеки ден принасяше дарове в джамията и демонстрираше пред всички предаността си към ученията на пророка. Насаме пиеше забраненото вино и държеше харем от жени, подбрани от робините на десетки раси специално за да му доставят удоволствие.
Слънцето клонеше към хълмовете, Отрар бавно изстиваше и улиците губеха безумната си енергия, когато мъжете и жените започнаха да се прибират. Иналчук избърса потта от челото си и се хвърли към инструктора по фехтовка. Той беше бърз и понякога управителят си мислеше, че нарочно го оставя да бележи точки. Нямаше нищо против, стига да го правеше умело. Ако го издебнеше прекалено открит, Иналчук удряше силно и често оставяше белег или синина. Това беше игра, както и всичко останало.
С периферното си зрение видя, че главният му писар е спрял в края на двора. Инструкторът се хвърли към него, за да накаже момента на невнимание, и Иналчук отстъпи назад и удари ниско, така че притъпеният връх на меча потъна в стомаха на мъжа. Инструкторът падна тежко и Иналчук се разсмя.
— Няма да ме излъжеш да те вдигна, Акрам. Един път е достатъчен за всеки номер.
Инструкторът се усмихна и скочи на крака, но светлината намаляваше, затова и Иналчук се поклони и му подаде оръжието.
Докато слънцето залязваше, той чу гласовете на мюезините да възхваляват Божието величие из града. Беше време за вечерна молитва и дворът започна да се пълни с членове на домакинството му. Носеха си килимчета и се подредиха в редици с наведени глави. Иналчук ги поведе в метаните и мислите и тревогите на деня постепенно изчезнаха.
Докато припяваха в унисон, Иналчук очакваше с нетърпение края на постите. Рамаданът свършваше и дори той не смееше да наруши правилата му. Слугите бърбореха като птици и управителят нямаше намерение да им дава доказателства, които биха могли да използват срещу него в шериатските съдилища. Докато докосваше чело в земята, той си помисли за жените, които щеше да избере да го изкъпят. Дори в свещения месец всичко беше възможно след залез-слънце, можеше да бъде господар поне в собствения си дом. Щеше да вземе мед и да покапе с него гърба на сегашната си любимка, докато й се наслаждава.
5
Историческа държава в Северна Азия, завладяна от Арабския халифат през VIII век, а унищожена от монголите на Чингис между 1218 и 1220 г. — Б.р.