Зайед не разбираше страстта също както не разбираше хора като хашишините, дъвчещи лепкавите кафяви бучки наркотик, който прогонваше страха и ги караше да се гърчат от жажда да убиват. Като млад тялото му го измъчваше, но една от благословиите на възрастта бе освобождаването от желанията на плътта. Единственото истинско удоволствие, което бе познал някога, идваше от планирането и науките.
Смътно си даде сметка, че трябва да се нахрани, за да издържи дългата нощ. Имаше над сто шпиони по пътя на монголската войска и докладите им пристигаха на всеки час. Чу как господарят започна да пъшка ритмично и поклати глава, сякаш на непослушно дете. Подобни действия, когато светът бе на път да се катурне, го озадачаваха. Не се съмняваше, че шах Мохамед има амбицията да стане нов Саладин. По онова време Иналчук е бил малко дете, но Зайед помнеше управлението на великия владетел. Още виждаше как преди повече от тридесет години воините на Саладин минават през Бухара на път за Йерусалим. Наистина златни времена!
Шахът нямаше да позволи Отрар да падне, почти сигурен беше в това. Под знамената му се бяха събрали много първенци, но всички те щяха да го дебнат за прояви на слабост. Това беше проклятието на всички силни и шахът не можеше да се откаже от такъв богат град. В края на краищата, Дзин никога не е бил по-слаб. Ако Чингис можеше да бъде спрян при Отрар, шахът можеше да завладее цял свят.
Чу как пъшкането на господаря се засилва и въздъхна. Несъмнено Иналчук също бе хвърлил око на шахския трон. Ако успееше да разбие бързо монголите, може би дори щеше да се добере до него.
Коридорът беше прохладен след залез и Зайед почти не забеляза робите, които палеха фенерите. Не беше уморен. Това също бе благословия на възрастта — нужен му беше съвсем малко сън. Затътри се в сумрака. Трябваше да разгледа хиляди неща, преди слънцето да изгрее отново.
9.
Джебе бе изгубил броя на милите, които бяха изминали през месеца, откакто се отдели от войската на хана. Отначало беше тръгнал на юг и бе попаднал на огромно езеро с формата на полумесец. Никога досега не бе виждал подобен пресноводен водоем — толкова широк, че дори острият поглед на съгледвачите не съзираше отсрещния бряг. Дни наред той и хората му ловиха непозната зелена риба и се тъпчеха с месото й, преди да продължат. Беше решил да не се опитва да преплува с конете езерото и поведе тумана си по глинестите му брегове. Пълно беше с годен за ядене дивеч, от газели и диви кози до една кафява мечка, която изскочи с рев от близката горичка и почти стигна до челния отряд, преди стрелите да я повалят. Джебе бе наметнал кожата й върху гърба на коня си, както си беше с гниещата мас. Надяваше се да успее да я опуши, преди да се е развалила. Соколи и орли се рееха в топлите ветрове над главите им, а хълмовете и зелените долини напомняха за дома.
Както му бе заповядал Чингис, оставяше малките селца на мира. Хората му минаваха покрай тях като тъмна маса, а селяните бягаха презглава или ги зяпаха с тъп ужас. Приличаха на добитък и Джебе потръпна при мисълта за подобен живот, прикован през цялото време на едно място. Беше унищожил четири по-големи градчета и над дузина крайпътни укрепления, като заравяше награбеното на белязани места по хълмовете. Хората му започваха да го признават за лидер и яздеха с високо вдигнати глави, наслаждавайки се на стила му да удря бързо и да покрива огромни разстояния само за няколко дни. Арслан беше по-предпазлив като военачалник, но бе обучил добре Джебе и младият мъж ги гонеше здравата. Трябваше да си създаде име сред военачалниците и не позволяваше слабост или колебание у онези, които бяха с него.
Ако някое градче се предаваше бързо, Джебе пращаше търговците му на север и изток, където смяташе, че е стигнал Чингис с бавните каруци. Обещаваше им злато и ги съблазняваше с дзински монети като доказателство за щедростта, с която ще ги приемат там. Мнозина бяха принудени да гледат как домовете им се превръщат в пепелища и не изпитваха симпатии към младия монголски военачалник, но въпреки това приемаха даровете и заминаваха. Не можеха да строят отново пред спускащия се на юг Чингис и Джебе откри, че са по-прагматични от сънародниците му и по-склонни да приемат съдбата, която издигаше един и пречупваше друг без видима причина. Лично той не се възхищаваше на тази нагласа, макар да му вършеше идеална работа.
В края на новата луна, за която беше научил, че е арабският месец рамадан, Джебе стигна нова планинска верига южно от голямото езеро. Отрар се намираше на запад, а още по-нататък лежаха златните градове на шаха, чиито имена едва произнасяше. Научи за Самарканд и Бухара и беше накарал арабските селяни да начертаят груби карти, които Чингис щеше да оцени високо. Не отиде да види тези укрепени градове. Щеше да го направи по-нататък заедно с цялото множество зад гърба си.