В края на месеца направи последен обход на възвишенията на юг, за да нанесе на карта водоизточниците и да държи хората си във форма. Беше почти готов да се върне и да тръгне на война. Макар че туманът му пътуваше вече повече от месец, той нямаше гери и се установи на лагер в една закътана долина, а по всички върхове наоколо сложи съгледвачи. Един от тях се върна с покрито с пяна пони.
— Видях ездачи в далечината, военачалнико.
— Забелязаха ли те? — попита Джебе.
Младият воин поклати гордо глава.
— Не и в този живот, военачалнико. Беше на последната светлина преди залеза и веднага потеглих обратно.
Поколеба се и Джебе го зачака да проговори отново.
— Помислих си… че заради начина, по който яздеха, може и да са монголи. Зърнах ги само за миг преди да се стъмни, но бяха шестима в група и е възможно и да са наши.
Джебе стана, забравил печения заек в краката си.
— Че кой друг би стигнал толкова далеч на юг? — промърмори той. С тихо изсвирване заповяда на хората си да зарежат ястията и да възседнат конете. Беше твърде тъмно за бързо препускане, но преди залез-слънце той беше видял пътеката между хълмовете и не се стърпя да се придвижи по-близко в мрака. По изгрев-слънце щеше да е на позиция. Предаде заповедите на командирите и ги прати да уведомят хората си. Не след дълго вече се движеха тихо в колона.
Нямаше луна и нощта беше много тъмна, но воините следваха заповедите и Джебе се усмихна. Ако беше Хазар, или още по-добре — Субодай, нищо не би му харесало повече от това да изненада монголска войска по изгрев. Докато водеше колоната, прошепна на съгледвачите да излязат напред — знаеше, че военачалниците на хана с удоволствие биха направили същото с него. За разлика от по-възрастните той трябваше да си спечели име и се наслаждаваше на предизвикателството на новата земя. Издигането на Субодай бе показало, че Чингис винаги поставя таланта пред произхода.
Джучи се събуди от мъртвешкия сън в боровата гора по средата на планинския склон. Остана да лежи в пълния мрак, вдигна лявата си ръка пред лицето си, и примигна уморено. За арабите утрото настъпваше, когато можеха да различат черен конец от бял, а все още нямаше достатъчно светлина за това. Прозя се със съзнанието, че няма да може да заспи отново, след като разнебитеното му тяло се беше събудило. Сутрин краката му бяха вдървени и той започваше всеки ден с втриване на масло в големите белези от нажежено желязо и тигрови нокти. Бавно разтри ръбестата кожа с палци и изсумтя с облекчение, когато мускулите се отпуснаха. Точно тогава чу тропот на копита в тъмното и гласа на един от съгледвачите.
— Насам — повика той.
Съгледвачът се спеши и приближи да коленичи пред него. Беше един от дзинските войници и Джучи му подаде купата с масло да продължи, докато слушаше. Съгледвачът говореше бързо на родния си език, но младежът го прекъсна само веднъж, за да го попита за значението на една дума.
— За три седмици не сме виждали нито следа от войска, а сега се промъкват към нас в тъмното — рече Джучи и трепна, когато пръстите на дзинския воин докоснаха чувствително място.
— По зазоряване можем да сме на мили оттук, военачалнико — промърмори съгледвачът.
Джучи поклати глава. Хората нямаше да му позволят да избяга, ако имаше някакъв план да примами врага в засада. Просто това отстъпление означаваше да се компрометира пред всички групи в тумана.
Тихо изруга. В безлунната нощ нямаше начин да знае къде се намират неприятелите, нито колко са тръгнали срещу него. Най-добрите му преследвачи щяха да бъдат безполезни. Единственото му преимущество беше, че познаваше района. Изолираната долина на юг беше негов тренировъчен лагер от половин месец и той я беше използвал, за да вкара хората си във върхова форма. Наред със съгледвачите Джучи знаеше всяка козя пътека и прикритие от единия край на долината до другия.
— Повикай мингхан командирите — каза той. Десетимата старши командири можеха бързо да предадат заповедите му на отделните хилядни на тумана. Чингис бе създал системата и тя работеше добре. Джучи бе добавил само идеята на Субодай да даде име на всяка хилядна и всеки ягун от сто души. Така объркването по време на сражение беше по-малко и той бе доволен от хората си.