— Къде са съгледвачите? — промърмори той.
Най-близко до него беше Палчук, мъжът на Темулун, сестрата на Чингис. Джебе бе открил, че човека си го бива, макар отначало да подозираше, че ханът е нарушил собствените си правила, за да го повиши.
— Наблизо няма голяма войска — каза той и сви рамене. — Може би съгледвачите им са някъде надолу.
Забеляза проблясък на светлина от другата страна на долината. Разстоянието беше твърде голямо, за да различи флаговете, но неговият човек имаше парче дзинско стъкло, с чиято помощ отразяваше слънчевите лъчи. Накрая Джебе загърби съмненията си и се изправи. На сто крачки зад военачалника лежаха две хиляди души заедно с понитата си. Животните бяха добре обучени и почти не издадоха звук, когато мъжете пуснаха шиите им и им позволиха да станат.
— Дръжте лъковете си в калъфите — извика им Джебе. — Дошли сме да даваме урок, а не да убиваме.
Палчук тихо се засмя, докато двамата възсядаха конете си. Щяха да атакуват от четири страни и да се съберат в центъра, където Джебе щеше да срещне военачалника. Напомни си да не злорадства, когато другият го разпознае.
Джебе тъкмо вдигаше ръка да даде заповед, когато видя червен флаг отляво, сякаш флангът отново даваше знак.
— Какви ги вършат? — на висок глас попита той.
Преди Палчук да успее да отговори, от всички страни наизскачаха хора. Воините на Джебе нададоха объркани викове, когато онези се изправиха от плитките си ями с опънати лъкове. Бяха чакали в пълно мълчание през нощта, скрити под дебел пласт шума и изсъхнали борови иглички. Само за миг към Джебе се насочиха безброй остри стрели и устните му се изкривиха изумено.
Видя Джучи да крачи между дърветата, отметна глава назад и се разсмя. Ханският син не отговори, докато не стигна до стремената му. Ръката му докосна вълчата глава на меча.
— Хората ти са заловени, военачалнико — рече той. — Никой не ти идва на помощ и ти си мой.
Едва тогава Джучи се усмихна и най-близките му хора наобиколиха Джебе със зли усмивки.
— Знаех си, че трябва да има още съгледвачи — каза Джебе. Подаде меча си, с което призна, че е победен. Джучи се поклони и му го върна с грейнало от успеха лица. Джебе гледаше развеселен как Джучи изсвирва дълъг сигнал с рога си. Звукът отекна през долината, далеч долу воините спряха упражненията си и нададоха радостни викове, които долетяха чак до билото.
— Добре си дошъл в лагера ми, военачалнико — рече Джучи. — Ще слезеш ли с мен в долината?
Джебе се поклони, нямаше друг избор. Изчака хората на Джучи да приберат оръжията и да доведат конете до хребета.
— Как разбра, че ще командвам оттук? — попита той.
Ханският син сви рамене.
— Аз самият бих избрал същото място.
— А освен това си обучен от Субодай — подхвърли Джебе.
Джучи се усмихна и предпочете да не споменава, че бе скрил хора на четири други места по билото. Часовете безмълвно чакане бяха студени и влажни, но физиономията на Джебе, когато го изненадаха, си заслужаваше неудобствата.
Двамата военачалници се спуснаха заедно към долината като добри приятели.
— Мислех си да дам някакво име на тумана си — каза Джучи.
Джебе го погледна и въпросително вдигна вежди.
— Субодай има своите Млади вълци и това звучи по-добре от Воините на Джучи или Туманът на Джебе, не мислиш ли?
Джебе беше гледал как този странен младеж не отстъпи, когато тигърът се бе нахвърлил отгоре му. Раираната кожа бе просната под седлото на Джучи и Джебе с неудобство си даваше сметка за разлагащата се меча кожа, върху която седеше. Джучи сякаш не я бе забелязал.
— Да не си мислиш за тигри или нещо от сорта? — предпазливо попита Джебе.
— Не, не е задължително да е животно — отвърна Джучи и хвърли поглед към мечата кожа.
Джебе усети как бузите му пламват и отново се засмя. Харесваше ханския син независимо от това какво приказваха за него в лагерите. Без значение дали е истински син на Чингис или не. Джебе се отпусна. Не долавяше и следа от шумната арогантност на Чагатай и това му допадаше.
Стигнаха до мястото, където ги очакваха хората на Джучи, построени в идеални квадрати. Джебе сведе глава към командирите, отдавайки им почит пред очите на техните подчинени.
— Доста опасни изглеждат — рече той. — Какво ще кажеш за „желязно копие“?
— Желязно копие — повтори Джучи, преценявайки звученето. — „Желязно“ ми харесва, но копията са твърде малко. А не мисля, че трябва тепърва да ги обучавам отначало, за да подхождат на името си.