— Ами тогава Железен кон — предложи Джебе, който вече се бе увлякъл от играта. — В края на краищата, всички имат коне.
Джучи грейна.
— Харесва ми! Субодай има Младите вълци. А аз — Железния кон. Да, много си го бива. — Усмихна се и изведнъж и двамата се разсмяха, озадачавайки командирите около себе си.
— Как разбра, че идваме? — попита Джебе.
— Надуших меча кожа — отвърна Джучи и отново избухнаха в смях.
Хората на Джучи бяха ловували добре и месото стигна за всички воини на Джебе. Следвайки примера на двамата военачалници, които седнаха заедно като стари приятели, туманите се смесиха с лекота и настроението бе приповдигнато. Само съгледвачите останаха високо по хълмовете и този път Джучи разпрати хора на много мили разстояние, както бе правил всеки ден, докато се упражняваха. Никой не можеше да го изненада в долината му.
Джебе също остави хората си да се упражняват и двамата прекараха по-голямата част от деня в обсъждане на тактиката и земите, през които бяха минали. Прие предложението на Джучи да пренощува в импровизирания лагер и чак на следващата утрин реши да продължи нататък. Това беше приятна почивка след здравото препускане и оскъдните дажби. Джебе беше ял добре, а Джучи отвори последните си запаси айраг за госта си. Младежът нито веднъж не спомена как го бе изненадал на възвишенията и Джебе знаеше, че му е длъжник. Хората щяха да говорят за това месеци наред.
— Ще те оставя с Железния ти кон, военачалнико — рече той, когато слънцето изгря. — Може би след време и аз ще измисля име на моите хора.
— И аз ще мисля — обеща Джелме. Изведнъж стана сериозен. — Имам малко приятели, Джебе. Мога ли да те смятам за един от тях?
Джебе не отговори веднага. Ханският син вървеше по труден път и той потръпна при мисълта да се озове между Чингис и този висок младеж. Може би заради дълга, просто защото наистина харесваше Джучи или пък защото винаги е бил импулсивен, Джебе с бързо движение извади нож, поряза дланта си и я протегна.
Отначало Джучи зяпна, после кимна. Повтори жеста и двамата долепиха длани. Това не бе маловажна постъпка и мъжете около тях се смълчаха.
В далечината се появиха двама съгледвачи и развалиха момента. От бясното им препускане моментално пролича, че носят новини, и Джебе загърби плановете си да тръгне, преди да чуе какво става.
Бяха хора на Джучи и на Джебе му оставаше само да стои и да слуша докладите им.
— Врагът се появи, военачалнико. На трийсет мили на юг е и се придвижва на запад.
— Колко са? — не се стърпя Джебе. Съгледвачът видя, че Джучи кима, и отговори:
— Не мога да преброя такова множество, военачалнико. Повече от всички воини на хана, може би два пъти по-многобройни. Пътуват с огромни зверове, каквито не съм виждал преди, бронирани в злато.
— Шахът е тръгнал на поход — със задоволство рече Джучи. — Моят железен кон ще препусне да го види. Твоите Мечи кожи ще дойдат ли с нас?
— Изобщо не харесвам „Мечи кожи“ — наежи се Джебе.
— Името си го бива, но ще го обсъдим по пътя — отвърна Джучи и свирна за коня и лъка.
10.
Макар да се придвижваха бързо по добре познатите пътеки, на туманите им бе нужен почти целият ден, за да стигнат мястото, където съгледвачът беше видял войската на шаха. Понякога в планинските райони две армии можеха да се разминат в съседни равнини, без дори да разберат за съществуването на другата. Но ако преценката на съгледвача бе вярна, подобно множество не можеше да се скрие. В късния следобед военачалниците се бяха приближили достатъчно, за да видят следата червеникав прахоляк, който висеше във въздуха като лъжлив хоризонт. Джебе и Джучи се събраха да обсъдят плана за първата среща с войската на шаха. Да решат кой ще отиде при другия беше доста деликатен въпрос. Джучи беше хански син, а Джебе — със седем години по-опитен. Но белезите по дланите им бяха все още пресни и нито единият, нито другият повдигна този въпрос. Затова се срещнаха в центъра, за да разговарят и наблюдават неприятеля.
Джебе бе изгубил приповдигнатото си настроение от сутринта. Кимна на Джучи и двамата подкараха конете си един до друг пред двайсетте хиляди воини. Той харесваше ханския син като човек, но не го познаваше като военачалник и почувства първите бодежи на раздразнението, че му се налагаше да признае и друг авторитет.